Цар Алкохол

Аз не само не обичах алкохола — той ми беше противен. И все пак всичко се слагаше така, че систематично се запознавах все по-близо и по-близо с цар Алкохол, така че трябваше в края на краищата радикално да променя мнението си и да започна да го превъзнасям като мой най-добър приятел и покровител. Аз не го обичам и сега, той и сега не предизвиква нищо друго у мене освен отвращение, но все пак той е мой приятел… Странен приятел, разбира се.

Глава 7

Щом навърших петнайсет години, постъпих в една консервна фабрика. В продължение на няколко месеца работех не по-малко от десет часа в денонощие. Ако към десет часа работа при машината се прибави един час за обед, време за отиване от дома до фабриката и от фабриката у дома, за обличане сутрин и за закуска, за вечеря, събличане вечер и лягане в леглото, от двайсет и четирите часа мъчно можеш да скроиш девет часа, които са потребни на едно здраво момче, за да се наспи. От тези девет часа, вече легнал, когато очите сами се затварят, аз се изхитрях да откъсвам време за четене.

Но често се случваше, че свършвах работата си не по-рано от полунощ. Понякога ми се случваше да работя по осемнайсет и по двайсет часа наред. Веднаж работих при машината без прекъсване в продължение на трийсет и шест часа. Имаше седмици, когато свършвах работата си не по-рано от единайсет часа, отивах си у дома и лягах да спя в единайсет и половина, а сутринта ме събуждаха в пет и половина. Обличах се, закусвах и тръгвах за работа, за да успея преди свирката в седем часа.

Тогава вече не можеше да се откъсва време за четене на моите любими книги. Какво можеше да направи цар Алкохол с такъв усърден работник, с такъв петнайсетгодишен стоик? — Всичко, каквото щеш. Ей сега ще ви докажа.

Аз си зададох въпроса: нима смисълът на живота е в това — да бъдеш работен добитък? Не бях видял нито един кон в Оукланд, който да работи толкова часа, колкото работех аз. Спомних си за моята лодка, която лежеше без работа в пристанището, облепена с раковини; спомних си вятъра, който свиреше всеки ден в залива, изгревите и залезите на слънцето, които никога вече няма да видя; соленият мирис на морето, допирането на солената вода до тялото ми, когато се къпех в морето. Спомних си цялата красота и обаяние на радостите, които сега ми се отнемаха. Имаше само един начин да се отърва от тази убийствена работа. Трябва да отида в морето. Трябва да си изкарвам хляба в морето. А пътят към морето неизбежно води към познанство с цар Алкохол. Аз не знаех това. Но когато го узнах, все пак имах достатъчно кураж да не се върна обратно при своята скотска работа с машината.

Аз исках да бъда там, където вее свежият вятър на приключенията. А вятърът на приключенията гони лодките на пиратите на стриди по продължението на целия залив Сан Франциско, от стридните плитчини до градските корабостроителници, където сутрин идват купувачи, разносвачи и съдържатели на кръчми. Нападението на стридните плитчини беше престъпление, което се наказваше със затвор, шарена арестантска куртка и тежка работа. Но какво от това? Арестантите работят по-малко, отколкото аз работех при машината и в положението на стриден пират и дори арестант имаше много повече романтизъм, отколкото в положението на роб на машината. Разни съображения имах, но най-силно от всички съображения у мене викаше духът на младостта, духът на романтиката и приключенията.

Поговорих на тази тема с мама Джени, моята стара кръчмарка, чиято черна гръд съм сукал като дете. Тя беше по-богата от моите близки. Тя наглеждаше болни и получаваше добро възнаграждение. Дали не би дала назаем малко пари на своя „бял възпитаник“? Да даде назаем ли? Всичко, каквото тя има, принадлежи на мене.

Тогава аз намерих французина Франк, пират на стриди, който както бях чувал, искал да продаде своята гемия с платно „Разъл-Дазъл“, където днес приемаше гости. Гемията в това време стоеше на котва при Аламеда до моста. Той се съгласи да ми я продаде, но ме помоли да почакам до утре, защото днес е неделя и имал на борда гости. Утре ще може да се напише договорът и аз ще стана господар на гемията. Той ме покани да сляза сега долу и да се присъединя към гостите. Компанията се състоеше от двете сестри Меми и Тес, мисис Хадлей, която ги съпровождаше, и двама млади стридари на шестнайсет и на двайсет години — Боб, по прякор Уиски, и Хили, когото наричаха Паяка. Уиски беше пират на стриди, а Паякът търгуваше в пристанището. Меми, племенницата на Паяка, беше известна под името Царица на пиратите на стриди и нерядко беше начело на техните пиянства. Франк, както се научих после, бил влюбен в Царицата, но не се ползвал с взаимност.