Уикендът на Остърман

— Имам предвид друго — конкретни неща… Лийла носеше брошка, която се виждаше в тъмното. По стената около нея нямаше никакви следи от куршуми… Мъжът й не беше у нас снощи, когато аз бях в града. Междувременно някой продупчи гумите на колата ми и се опита да ме прегази… Срещата край гарата на Ласитър Роуд беше моя идея. Как е разбрал Фасет, след като никой от тях не му е казал?… Как можете да бъдете толкова сигурни? Не сте знаели за Маколиф. По какво съдите, че те не са… — Танър спря, осъзнавайки какво се готвеше да изрече. Погледна Дженкинс, който се взираше в него.

Дженкинс беше казал истината. Въпросите бяха налице, заблудите — прекалено лични.

Гровър се наведе напред на стола.

— С времето ще дойдат всички отговори. Въпросите не са трудни. Фасет и Маколиф работеха заедно. След като напусна мотела, Фасет премести телефонните подслушвателни устройства на новото място. Лесно е могъл да предаде съобщение на Маколиф да ви убие, а после да отиде на гарата, след като Маколиф му е казал, че не е успял. Да се снабдят с автомобили не е проблем. Срязването на гумите не е кой знае какъв подвиг… Брошката на мисис Остърман? Случайност. Стената без следи от куршуми? Доколкото разбирам, местоположението й прави пряката стрелба невъзможна.

— „Почти“, „би могъл“… о, Господи! — Танър се върна до дивана и с мъка седна. Взе ръката на Али. — Чакайте! — каза той, заеквайки. — Вчера следобед в кухнята се случи нещо…

— Знаем — кротко го прекъсна Дженкинс. — Жена ви ни каза.

Али погледна Джон и му кимна. Очите й бяха тъжни.

— Приятелите ви, семейство Остърман, са забележителни хора — продължи Дженкинс. — Мисис Остърман е видяла, че мъжът й иска, че трябва да излезе и да ви помогне. Той не е могъл да стои настрана и да гледа как ви убиват… Те са много свързани помежду си. Тя му е дала разрешение да рискува живота си заради вас.

Джон Танър затвори очи.

— Не мислете — каза Дженкинс.

Танър погледна Дженкинс и разбра.

Гровър стана от стола. Действието му беше сигнал за Дженкинс и той направи същото.

— А сега трябва да тръгваме. Не искаме съвсем да ви изтощаваме. По-нататьк ще има много време. Ние ви го дължим… О, между другото, това нещо е ваше — Гровър бръкна в джоба си и извади плик.

— Какво е то?

— Клетвената декларация, която подписахте за Фасет. Споразумението с „Омега“. Имате честната ми дума, че записът е заровен в архивите, което означава, че е загубен за хиляда години. Заради двете държави.

— Разбирам. Още едно последно нещо. — Танър спря, страхувайки се от въпроса.

— Какво има?

— Кой от тях ви се обади? Кой от тях ви каза за гарата на Ласитър Роуд?

— Направиха го заедно. Срещнали са се тук и са решили да се обадят в полицията.

— Просто така?

— В това е иронията, мистър Танър — каза Дженкинс. — Ако го бяха направили по-рано, нищо нямаше да се случи. Те обаче са се събрали чак през последната нощ и са си казали един на друг истината.

* * *

Из Садъл Вали се носеха слухове. В слабо осветената сграда на „Вилидж Пъб“ се събираха хора и си говореха тихо. В Клуба около басейна седяха двойки и си шушукаха за странните слухове, които се разпространяваха, че семейство Кардоне е заминало на дълга почивка и никой не знаеше къде — Джоу имал затруднения с фирмата, каза някой. Ричард Тримейн пиеше повече от обикновено, а за него „обикновено“ всъщност значеше „прекалено много“. Разказваха се и други истории за семейство Тримейн. Вече нямаха прислужница, къщата беше съвсем различна отпреди. Градината на Вирджиния беше занемарена.

Скоро обаче приказките секнаха. Садъл Вали беше жилаво градче. След известно време жителите му забравиха да питат за семейство Кардоне и Тримейн, които в действителност въобще не можаха да свикнат с тях. Приятелите им едва ли бяха желани посетители в Клуба. Просто времето не беше подходящо хората да си създават грижи. Имаше много работа. През лятото в Садъл Вали беше прекрасно. И защо не?

Изолирано, спокойно, неприкосновено.

А Джон Танър знаеше, че повече няма да има уикенд на Остърман.

Разделяй и убивай.

В крайна сметка „Омега“ беше спечелила.