Unknown

Агата тъгуваше по много изгубени неща, но напоследък усещаше най-остро тази загуба — загубата на приятелството. Липсваше й зрението. Липсваше й съпругът. Липсваха й родителите. Ала момичетата, с които бе отраснала, съставляваха съществена част от живота й. Ако старите й приятелки се появяха отнякъде сега, щеше да ги закриля до последния си дъх. Което, разбира се, беше твърде малко и твърде късно. Както винаги. Нямаше ги, отидоха си всички, освен Джорджи, скрепена към живота само с тънка сияйна нишка.

Агата приближи до нея и седна до леглото й.

— Най-сетне се случи — прошепна й.

Джорджи — сладката невинна Джорджи — се обърна към нея и каза:

— Праскова.

Агата заопипва слепешката, докато най-после намери ръката на Джорджи и я улови.

— Да — каза. — Още е там.

Въпросът обаче беше „докога“.

Четвърта глава

Списък с желания

Колин седеше в кафенето в дъното на „Спортни стоки Натура“, поклащаше чашата с капучино и се взираше към преминаващите коли през широката витрина на магазина. Понеже шосето отвеждаше право до входа на националния парк „Катаракт форест“, потокът от автомобили не секваше. Тази част от града излъчваше съвсем различна атмосфера — трескава и малко натруфена. Отдавна не беше идвал тук, но почти нищо не изглеждаше променено — включително фактът, че местните рядко посещаваха Нешънъл Стрийт, защото я смятаха за прекалено туристическа. Дългите редици тухлени сгради бяха стари, но магазините, помещаващи се в тях, бяха модерни и нови, повечето собственост на преселници.

Колкото и да му беше неприятно да го признае, все още се чувстваше свързан с това място, дори само заради спомените. Деловите му ангажименти го отвеждаха в различни краища на света. Ландшафтната архитектура не се стремеше да хомогенизира градовете, а да черпи от културното им наследство, и Колин беше сред най-добрите архитекти на открити пространства в бранша. Да се запознава с нови традиции, да посещава непознати страни, да не се задържа твърде дълго на едно място — точно това искаше да прави. Ала върнеше ли се у дома — обикновено подтикнат от чувство за вина, разпалено от майка му, или в този случай — от зова за помощ на сестра му, която никога не молеше за помощ, го обземаше странно усещане, сякаш краката му изведнъж натежаваха. Все едно потъваше обратно в кореновата система на града. Но той не искаше отново да стане онзи Колин, посаден тук и подкастрен в размер и форма, съобразени с очакванията на околните.

Чу камбанката над вратата и се обърна.

Уила Джаксън влезе в магазина. Носеше джинси, черни каубойски ботуши и черна блуза без ръкави, разголваща раменете й. Медено кестенявата й коса падаше на бухнали вълни. В гимназията беше много по-дълга и тя винаги я прибираше в хлабава плитка. Всъщност не знаеше дали винаги я бе сплитала, но така си я спомняше от последния път, когато я видя да излиза от училище.

Сега косата й се спускаше точно до крайчеца на ушите и тя я сресваше на една страна, прихваната над челото с искряща шнола. Харесваше му, защото изглеждаше предизвикателно и съответстваше на представата му за нея. Не искаше да приеме, че е сгрешил. Не би могъл да сгреши чак толкова. Защото ако беше сгрешил за Уила — своята муза — вероятно бе объркал и собствените си решения.

Момичето, което му бе сервирало капучиното, се извини и се отправи към Уила. Чу я да казва:

— Един човек те чака.

— Кой? — попита Уила.

— Не знам. Дойде преди час и попита за теб. Казах му, че ще пристигнеш скоро, и той седна в кафенето. Капучино с едно пакетче нерафинирана захар — додаде тя по-тихо, повтаряйки поръчката му като поверителна информация, като някаква тайна, която разкрива за него.

Уила се обърна и понечи да тръгне към кафенето, но го видя и спря. Извърна се бързо на другата страна и той се усмихна.

— Какво? — попита тъмнокосото момиче. — Кой е?

— Колин Осгуд — отговори Уила.

— Роднина на Пакстън.

— Брат й.

— И него ли мразиш?

— Престани. Не ги мразя — промърмори Уила, обърна се отново и закрачи към него. Спря до масата и му се усмихна любезно. — Виждам, че си се прибрал жив у дома.

— Да. И искам да се извиня за снощи. Отдавна не ме е оборвала такава умора.

Той потърка очи с една ръка. Чувстваше се като призрак на предишното си „аз“, сякаш ако някой се протегне, ще напипа само въздух.

— Бих могъл да спя дни наред.

— Какво тогава правиш тук?

— Временна спирка по пътя.

Колин вдигна затворената с капачка чаша, пълна с капучино — много добро впрочем.

— Потегляш ли вече?

Идеята очевидно я бе разведрила.

— Не. Ще остана около месец. Следобед ще пътувам до Ашвил.

Уила запристъпва назад.

— Не искам да те задържам…

— Не ме задържаш — посочи той стола от другата страна на масата и тя го изгледа втренчено с прекрасните си светлосиви очи. После дръпна стола и седна. — Това значи е твоят магазин?

— Да — отвърна му предпазливо, сякаш й бе задавал подвеждащ въпрос. — Както споменах снощи. И благодарение на което си ме открил тази сутрин.