Unknown

Търговски пътник? Вероятно убийство? На всички им течаха лигите и Уила също усети, че я гложди смътно любопитство. Събитията в Блу Ридж Мадам нямаха нищо общо с нея и навярно никога нямаше да имат. Тамошните призраци не я засягаха.

Поне така смяташе, докато в неделя не я посети полицай.

— Видя ли го? — подвикна Рейчъл откъм кафенето, когато изпратиха последния си клиент в неделната привечер.

Уила тъкмо бе извадила парите от касата. Вдигна поглед и забеляза, че Рейчъл си записва нещо в тефтера.

— Цяла седмица е обикалял планината и сега се прибира у дома. Знаеш ли какво си поръча? Айсмока с мляко. Това е питие за хора, готови да вкусят домашния уют. Казвам ти, наука е.

Тя дописа изречението и размаха тефтера към Уила.

Днес възкъсата коса на Рейчъл стърчеше като бодли на таралеж. Тя носеше непромокаема блуза от асортимента на магазина и карирана минипола. Целият ансамбъл беше толкова несъвместим, толкова в стил Рейчъл, че Уила неволно се усмихна.

— Какво? — попита младата жена, забелязала втренчения й поглед.

Уила поклати глава, замислена колко е щастлива, че Рейчъл влезе в магазина й преди година и половина.

— Нищо.

— Бързо! Кажи ми какво кафе ти се пие сега?

— Сега не ми се пие кафе.

— Но ако ти се пиеше?

— Не знам. Нещо студено и сладко. С шоколад и карамел.

— Ха! — възкликна Рейчъл. — Това означава, че току-що си мислеше за нещо радостно.

— Е, хвана ме. Права си.

Камбанката над вратата звънна и те се обърнаха да видят кой е.

Ала нямаше никого.

— За втори път се случва — намръщи се Рейчъл. — Кога ще го поправиш? Подлудява ме.

— Не каза ли, че не вярваш в призраци? — подразни я Уила, закопча депозитния плик и отиде в склада да го прибере в сейфа.

Камбанката звънна отново, докато беше в склада.

— Уила? — извика Рейчъл.

Уила излезе и отвърна:

— Добре де, обещавам да я поправя.

— Един човек те търси.

Сърцето й подскочи леко. Незнайно защо си помисли, че Колин е дошъл отново. Не й остана време да открие причината за обзелата я радост — особено след като бе решила, че той й създава само неприятности — защото се обърна и видя, че застаналият до вратата мъж не беше Колин. Беше Уди Олсън, детектив от местното полицейско управление.

Бащата на Уила му бе преподавал в гимназията и Уди винаги се отнасяше с уважение към него. Именно той й се беше обадил в Нашвил да й съобщи, че са блъснали и убили баща й на магистралата. По онова време беше толкова млада, объркана и потънала в скръб, че Уди й помогна да организира всичко. Дори произнесе прощалното слово на погребението. Всяка Коледа тя му изпращаше кошница с плодове, вместо да му благодари лично за подкрепата. Просто не можеше да го понесе. Дори сега застина при вида му, защото съзнанието й винаги го рисуваше като предвестник на лоши новини. Веднага се запита какво ли се е случило, какви ли неприятности ще я сполетят.

— Здравей, Уила — каза Уди.

Очите му бяха големи и непрекъснато влажни, поради което й беше невъзможно да разгадае дали наистина го води някакъв нещастен случай.

— Трябва да ти задам няколко въпроса за баба ти. Ще ми отделиш ли малко време?

— За баба?

— Всичко е наред. Наистина — усмихна се той и махна полека към кафенето, сякаш колкото по-бавно жестикулира, толкова по-спокойна ще се почувства тя. — Да седнем — предложи й.

Уила тръгна объркано към кафенето и седна. Уди се настани срещу нея. Беше кльощав, но с издут корем. Вратовръзката му лежеше върху корема като домашен любимец.

— Какво има, Уди? — попита го тя.

— Баба ти не може да разговаря и трябва да се обърнем към теб като неин единствен жив роднина. Това е.

— Но защо ще ме разпитвате за нея?

Уди извади бележник от вътрешния джоб на сакото си.

— Кога семейството на баба ти е напуснало Блу Ридж Мадам?

— През 1936-а. Не знам точната дата — поклати глава Уила. — Защо?

— Споменавала ли е за някого, погребан в имението?

Интересуваше го скелетът. Раменете й се отпуснаха облекчено.

— О! За това ли става дума?… Не. Никога не разказваше за живота си в Блу Ридж Мадам. Съжалявам.

Уди се втренчи в бележника, без да я поглежда.

— Разбрах, че е била бременна, когато семейството й изгубило къщата.

— Да — отвърна след кратко колебание Уила.

— Споменавала ли е кой е бащата?

— Не. Била е на седемнайсет и неомъжена, което по онова време несъмнено е било скандално. Не обичаше да го обсъжда.

— Баща ти знаеше ли?

— Възможно е. Винаги повтаряше, че е лична тема. Не задавах много въпроси. А трябваше.

Тя приведе глава, опитвайки се да срещне погледа му.

— Нелепо е, Уди. Мъжът, погребан на хълма, не е баща на детето на Джорджи. Няма връзка.

Най-сетне той вдигна очи.

— Колин Осгуд ми каза, че си разгледала вещите, заровени със скелета.

— Да… Тоест тогава не знаехме за скелета. Той ме помоли да видя дали разпознавам нещо.

— Значи си разгледала изрезките?

Тя го изгледа с недоумение.

— Да.

— Не позна ли нещо?

— Не. А ти?

Уди прибра бележника обратно в джоба на сакото.

— Благодаря ти за отделеното време, Уила. Това беше всичко.

Той тръгна към вратата, ала една ужасна мисъл осени ненадейно Уила.

— Уди!

Той се обърна.

— Нали не смяташ, че баба има нещо общо с този скелет?

Той се поколеба.