Unknown

— Пакстън, виждам, че се опитваш да наблегнеш върху делата, а не върху показността. Стремежът ти е похвален, но според мен се дължи по-скоро на липса на приятели, отколкото на по-висши подбуди.

При тези думи Пакстън се поотдръпна назад.

— Приятелството създаде клуба и ако искаш да възвърнеш първоначалния му облик, трябва да разбереш какво означава да си приятел. Знам как ме гледаш и си мислиш: „Не искам да съм като нея“. Е, това е твоят шанс. Хората винаги повтарят, че животът е твърде кратък за разкаяния. Ала истината е, че е твърде дълъг.

— Ще дойдеш ли на празненството? — попита отново Пакстън. — Мисля, че е важно да присъстваш.

— Може би. Носи ми шоколади и… може би. А сега ме оставете да си хапна на спокойствие.

Агата отвори бонбониерата.

Пакстън и Уила станаха, всяка потънала в собствените си мисли, и тръгнаха по коридора. Пакстън се отправи към вратата, но Уила спря.

— Ще отида при баба — каза тя.

— О. Разбира се.

— Искаш ли първо да пийнем кафе? — посочи Уила към трапезарията.

Пакстън се усмихна почти облекчено.

— Да. Ще се радвам.

Взеха си чаши и ги напълниха. Избраха си маса до прозореца с изглед към страничния двор.

— Защо според теб не се сприятелихме в училище? — попита Пакстън, докато Уила сипваше пакетче захар в кафето си. — Забелязвах как ме гледаше. Не ме харесваше, нали?

— Не е така — каза Уила.

— Обясни ми тогава.

Уила се поколеба.

— Мисля, че в гимназията изпитвах ревност. Мразех, че нямам каквото имаш ти. Намразих и семейството си заради това. Сега ми се иска да върна времето назад — сви рамене. — Като пораснахме… не знам… Ти поставяш невъзможни критерии и никой не е способен да ги удовлетвори. Понякога изглежда, че го правиш нарочно. Дрехите ти са безупречни. Прическата ти е съвършена. Работиш като за трима. Малцина го умеят.

Пакстън впи очи в чашата си.

— Може би наистина го правя нарочно. Но само защото всички останали изглеждат по-щастливи от мен. Имат си дом, съпрузи, деца, бизнес. Понякога си мисля, че нещо не е наред с мен.

— Всичко е наред с теб — каза Уила. — А ти защо не се сприятели с мен?

— О, лесен въпрос — усмихна се Пакстън и я погледна. — Страхувах се от теб. — Уила се разсмя. — Сериозно. Беше толкова мълчалива и вглъбена. Все едно четеш мисли. Ако бях разбрала по-рано, че ти си Жокера, може би щеше да ми е по-лесно да се сближа с теб. Поне щях да знам, че имаш чувство за хумор. После, когато се върна в града, сякаш не искаше да имаш нищо общо с хората, с които си отрасла. Нешънъл Стрийт ти стана втори дом, все едно ни презираш.

— Не е така — прекъсна я Уила. — Нищо подобно. След като татко почина, се върнах тук с убеждението, че вече няма начин да му се извиня, задето се държах така, сякаш не е направил достатъчно за мен. Обещах и пред себе си, и пред него да бъда щастлива с това, което имам. Всеки ден. Ала отначало хората, с които бях отраснала, възраждаха някогашната ми несигурност. Затова просто свикнах да ги отбягвам.

— Е, вече няма как да ме отбягваш — заяви Пакстън. — Знаеш тайните ми. Притече ми се на помощ. Твоя съм.

Уила се засмя и махна неубедително с ръка.

— Всеки от приятелите ти би го сторил.

— Не — отвърна Пакстън. — Никой не би го направил.

— О, щях да забравя! — бръкна Уила в задния джоб на джинсите си. — Искам да ти го върна.

Подаде на Пакстън сгънат лист от бележник.

— Какво е това?

— Бележка. Изпусна я в коридора на училището. Аз я взех и я прочетох. После се почувствах неловко и не знаех как да ти я върна.

Пакстън я разгърна и я погледна. Разбра за какво става дума и се засмя изненадано.

— Списъкът с качества, които бъдещият ми съпруг трябва да притежава.

— Съжалявам — смутено отвърна Уила.

— Така си фалшифицирала почерка ми в онова писмо до Роби Робъртс!

— Да. Много, много съжалявам.

Пакстън поклати глава и прибра бележката в чантата си.

— Няма нищо. Най-обикновен списък. Един от стотици. Съвсем го бях забравила.

— Впечатляващ е — каза Уила.

— Явно тогава съм знаела какво искам — усмихна се Пакстън и реши да зададе на Уила въпроса, който я измъчваше. — Като стана дума за желания… Брат ми не се прибра снощи. Дали знаеш къде е бил?

Уила сведе поглед.

— Нищо чудно да е спал на канапето ми.

— Защо тогава се изчервяваш?

Уила я погледна отново с искрящи очи.

— Нищо чудно да съм спала с него.

— Знаех си!

Те се засмяха и Пакстън ненадейно усети колко добре се чувства с Уила. Смяташе, че не я бива да завързва приятелства. Ала навярно се бе опитвала да се сприятелява с неподходящи хора.

Двете разговаряха дълго след като кафето им изстина.

* * *

Бъдещият съпруг на Пакстън Осгуд

„Ще бъде мил.

Ще бъде забавен.

Ще бъде сговорчив.

Ще може да готви.

Ще умее да се целува.

Ще мирише приятно.

Винаги ще ме изненадва.

Ще спори с мен и понякога ще ми позволява да удържа победа, но невинаги.

Ще бъде загадъчен.

Ще ме обича винаги, независимо как изглеждам.

Мама няма да го харесва, което означава, че аз ще го обичам още повече.“

Часове по-късно, след като излязоха от трапезарията и Уила отиде при баба си, Пакстън седна в колата и веднага извади отново списъка и го изчете от край до край.