Unknown

Само преди няколко седмици тя беше в същата роля. Знаеше какво е да стоиш пред някого и да умоляваш за любов, да се опитваш да го притеглиш към себе си със силата на собственото си желание, сила толкова могъща, че би могла да те убие. Не се замисли нито за секунда. Знаеше само, че не иска той да се почувства като нея. Протегна ръце към него и го целуна. Прегърна го, сякаш от това зависи животът й. Той я притисна до стената и главата й се блъсна в камъка, но тя не спря. Задърпа сакото му, докато най-сетне го съблече, и после улови вратовръзката му. Ръцете им бяха навсякъде, пречкаха й се. Пръстите на босия й крак се заплетоха в маншета на панталоните му и тя изгуби равновесие. Полетя надолу и го повлече след себе си.

Себастиан се изтърколи върху нея. Тя протегна ръце да върне устните му върху своите. Той обаче се възпротиви.

— Трябва да го кажеш — помоли, останал без дъх.

Тя го погледна объркано.

— Да кажа какво?

— Че ме искаш.

Ненадейно в ума й изплува списъка от гимназията.

— Ти си всичко, за което някога съм мечтала, Себастиан.

Той я целуна отново и тя заразкопчава ризата му. Едното копче се откъсна и Пакстън го чу как изтрака върху голия под.

— Тук ли ще го направим? — попита Себастиан, без да отлепя устни от нейните. — Да отидем ли у дома?

— Не. Тук. Сега.

Пакстън усети как устните му се извиват в усмивка.

— Поне съм сигурен, че не ме обичаш заради мебелите ми.

— Не смей да ми носиш онази броня!

Той вдигна отново глава.

— Уила ти е казала?

Пръстите й се сплетоха в косата му.

— Казва ми някои неща, а други спестява.

Като например, че Себастиан щеше да дойде тук.

Той вдигна вежди.

— Обменяте опит?

— Да.

— Значи трябва да се постарая.

Тя се поколеба.

— Вече е прекрасно — прошепна.

* * *

След час Пакстън се събуди от звъна на мобилния си телефон. Пресегна се над Себастиан към чантата си, но не успя да намери телефона. Изсипа всичко върху пода и затършува из купчината.

Усети как Себастиан я гали леко по гърба.

Погледна екрана на телефона. Беше Мария, управителката на Блу Ридж Мадам. Бяха се уговорили да се срещнат преди час, за да уточнят последните подробности около празненството. Пакстън простена, остави телефона и се обърна към Себастиан.

— Трябва да тръгвам.

— Добре.

Той седна и се облегна на стената, присвил чело.

— Добре ли си?

Тя стана и започна да събира дрехите си от пода.

— Гърбът ми. Ето защо не обичам палатки. Ще ми позволиш ли да ти подаря легло за новата къща?

Заоблича се усмихнато. Усещаше, че той я наблюдава, но не се притесни — вероятно за пръв път в живота си.

— Виждала съм твоето — каза му. — Имаш добър вкус.

— Защо не го пробваш? Да видиш дали е удобно.

Тя приближи и коленичи до него.

— Истина е, нали? Наистина ли се случи?

Той вдигна длан към косата й.

— Разкайваш ли се?

Тя пое дълбоко дъх. Усети мирис на окосена трева, долиташ от отворения прозорец, и сладкия аромат на поничките, които беше оставила върху кухненския плот.

— Никак. А ти?

— Не. Е, все пак настоявам за легло. Обичай ме, заобичай дребнавия ми материализъм.

Тя го улови за ръката.

— Обичам те, Себастиан. И съм адски уплашена.

— Значи сме двама.

— Уила каза, че щастието изисква да поемеш риск. И щом не си малко уплашен, значи не постъпваш както трябва.

Той се разсмя.

— Ако е така, няма за какво да се тревожим — заключи и се приведе да я целуне. — Да се отдадем отново на ужаса.

В крайна сметка Пакстън закъсня с още един час.

Седемнайсета глава

Отлитане

В сряда сутринта Уила пристигна в магазина преди Рейчъл и започна да сваля столовете от масите в кафенето край голямата витрина, побеляла като киноекран заради утринната мъгла. От време на време просветваха фарове на преминаваща кола — несъмнено на жител на града. Само местните успяваха да се ориентират накъде да се движат по това време на денонощието. Туристите се губеха и караха бавно в кръг, докато млечната пелена не се вдигнеше.

Уила тъкмо пусна машината за кафе, когато камбанката над вратата звънна и влезе Пакстън.

— Здрасти — поздрави Уила. — Какво те води насам?

Пакстън сви рамене.

— Тази сутрин минавах по друг маршрут за работа и видях, че магазинът ти свети.

— Искаш ли кафе?

— Да, чудесна идея. С повече сметана и без захар.

Уила прелисти бележника на Рейчъл върху тезгяха и каза:

— Според барманката ми поръчката ти означава, че копнееш по домашен уют, но се страхуваш да го поискаш.

Пакстън не попита коя е барманката и каква странна кафеена антропология изучава. Засмя се и отвърна:

— Звучи неудобно точно.

— Рейчъл твърди, че е научен метод.

— Магазинът е чудесен — огледа се Пакстън. — Всъщност се отбих да ти благодаря.

— За какво? — попита Уила, наливайки кафе в две големи чаши на червени и бели ивици.

— Че вчера си разговаряла със Себастиан. И си му казала да дойде при мен.

Уила взе чашите и ги остави върху масата.

— Значи нещата потръгнаха?

— Потръгнаха прекрасно — отвърна Пакстън, докато издърпваха столовете, за да седнат. — Снощи останах при него.

Уила се ухили.

— Затова значи отиваш на работа по различен маршрут.

Пакстън прикри усмивката си зад чашата с кафе.

— Позна! При теб ли нощува Колин?