В Мека

Въпросът на великия шериф за Абадилах беше основателен, защото той вече не беше на досегашното си място. Когато съгледа „мъртвия“, по лицето му плъзна смъртна бледнина и револверът изпадна от ръката му. Хитрецът Халеф забеляза това и вдигна оръжието, но не го сложи на масичката при останалите, а грижливо го затъкна в собствения си пояс. С всяка крачка на мюнеджията към нас Гхани все повече се бе отдръпвал и сега стоеше в ъгъла при баварди и гледаше като отсъстващ духом към нас. Великият шериф го потърси с очи и му извика, когато го забеляза:

— Абадилах, ела тук и ми обясни как е възможно убитият да е още жив и съдейки по вида му, в добро здраве!

— Вайхи Аллах! (Опазил Аллах!) Аз да дойда? В името на Аллах, Пророка и всички свети халифи! Няма да го сторя, не можеш да искаш такова нещо от мен! Това не е мюнеджията. Той е мъртъв, трябва да е мъртъв. Това е неговият дух… неговият дух…

За да разбере следващото, нека читателят си припомни, че Гхани беше убеден, че неговият „повереник“ е мъртъв, умрял от глад и жажда в палещия пясък на пустинята. Към това се добавяше и суеверието, от което и Гхани, въпреки високото си образование, притежаваше голяма мяра, както се видя от събитията при Бир Хилу. Ето как не се учудих, че Абадилах, тоя закоравял грешник, изгуби при появата на мюнеджията цялата си наглост и се превърна в ръцете му във восък, от който онзи можеше да моделира каквото си поиска.

При последните думи на Гхани „призракът“ се беше вдигнал от земята и сега вървеше с бавни крачки към него. При неговото приближаване оня се измъкна ужасен назад и се скри зад баварди. Но и те не проявиха повече кураж от него, а се разбягаха с крясъци на две страни, когато „призракът“ стигна на пет крачки от тях. Така Гхани отново остана без прикритие. Треперейки от страх, той разпери отбранително пръсти и удари пак на бяг покрай стената с постоянно обърнато към мюнеджията лице. Но онзи го следваше достатъчно бързо и не го изпускаше от очи. Последното обстоятелство още повече увеличи страха на Гхани, който смяташе мюнеджията за напълно сляп. Как можеше да го следва крачка по крачка, след като не го виждаше? Това беше необяснимо, нереално, свръхестествено.

Гхани може би щеше да продължи отстъпването си околовръст целия селямлък, ако внезапно не беше насилствено спрян. Тъкмо се измушваше покрай вратата, от която бе влязъл великият шериф, когато бе хванат и задържан от стоящите там на пост двама хаддедихни. Всички вайкания и дърпания не помогнаха нищо на страхливеца, ръцете на хаддедихните бяха като от желязо. И мюнеджията беше вече пред него. От ужас Гхани падна на колене и затрепери.

— Аллах керим! (Аллах е милостив!) Ето го отново тук, призракът. Пуснете ме, моля ви в името на милосърдието на Аллах, пуснете ме! Нима не виждате, че това е хаял, призрак? Мюнеджията беше сляп, напълно сляп, а тоя призрак вижда и не ме изпуска из очи. О, Аллах, Аллах, пуснете ме, пуснете ме!

Хаддедихните, разбира се, не му изпълниха волята, а го задържаха още по-здраво. Великият шериф и меканците следяха хода на събитията с голяма напрегнатост. Всички знаеха зависимостта, в която мюнеджията се бе намирал от Гхани, и толкова по-необяснима им се виждаше сега сцената, на която ставаха свидетели. Що за странни неща се бяха случили по време на пътуването, та богатият, могъщ и горд Абадилах да трепери така пред своя повереник?

Мюнеджията сега изрече първата си дума към Гхани.

— Чуй ме, Абадилах! Днес ти говоря за последен път! И изисквам от теб пълната истина, чуваш ли, пълната истина! Ще я кажеш ли?

— Да, ще я кажа. Ама не ме гледай! Не мога да понасям очите ти. Отмести ги!

— Няма да отклоня очи от теб, докато не свърша. Кажи, Абадилах, кой открадна Канс ел А’дха от Мешхед Али?

— Аз го откраднах, аз самият.

— Защо?

— Защото исках по тоя начин да стана най-богатият мъж в Мека.

— Кой застреля двайсетимата аскери, придружители на този персиец, Кхутаб ага?

— Бени кхалид.

— И кой още? Казвай бързо!

Мюнеджията пристъпи една крачка по-близо и вдигна ръка. Създаде се впечатление, сякаш иска да го удари. Гхани се сви още повече и побърза да отговори:

— Казвам, казвам! Аз им помогнах и също моят син Бен Абадилах и тримата ми придружници.

— Абадилах, кой уби сина ти и тримата меканци? Този чуждоземен ефенди или някой от тези хаддедихни?

Не му се искаше на Гхани да отговори. Ясно си личеше. Но мюнеджията само трябваше да даде вид, че пристъпва към него, за да го тласне смъртният страх към признание.

— Не, не бяха те. Бени лам го сториха.

— Защо го сториха?

— Защото имаха кръвно отмъщение към тях. Моите придружители бяха извършили убийство на мъже от бени лам, за да ги ограбят.

— Чуваш ли, о, емир? Чухте ли го, жители на Свещения град? Кара Бен Немзи и хаддедихните нямат вина за смъртта на неговия син. А сега още един последен въпрос към теб, след което си свободен и те предоставям на наказанието на Аллах. Кой ме изостави в пустинята с вързани ръце и крака, за да чезна окаяно от глад и жажда и стана плячка на чакалите в пустинята?