В Мека

— Не съм такъв — ухилих се аз. — По никой начин! Аз съм един обикновен човек, не по-добър и не по-лош от хиляди други!

— Но ти знаеш всичко, всичко!

— Не казвай това, емир! Само един знае всичко — Аллах, Всезнаещия. А и в случая не се проявявам по-добре от кой да е друг човек. Мога да знам само това, което съм чул от други или съм го узнал по някакъв друг начин. Сега не е времето и мястото да ти обясня цялата взаимовръзка на нещата, трябва да го отложа за по-късно. Но когато научиш всичко, емир, ще разбереш, че в цялата история аз съм бил най-малко решаващата фигура. А сега нека продължим! Нямаме време за губене. Знаеш, че не вярвам на Гхани.

Продължихме прекъснатия път нагоре по стълбището покрай излаза на познатата ни от вчера каменна галерия. От мястото, където бяхме спрели, изброих най-малко петстотин стъпала, когато най-сетне проходът свърши. Това означава, че стъпалата в действителност продължаваха, за да преминат на края в тавана на ходника, но аз самият не можех да продължа, ако не исках, разбира се, да доведа главата си в не особено нежно съприкосновение с потона. Следователно изходът трябваше да бъде намерен там горе. Но как? Осветих с факлата тавана и го заоглеждах. Не се наложи дълго да търся. Точно над мен, в гранитния квадер, затварящ като капак прохода, беше монтирана тежка желязна, вече заръждавяла халка. По време на моите пътешествия съм се сблъсквал с какви ли не заключалки, от които никоя не беше ми устояла дълго. Ето как се надявах и този път да проникна в тайната. Дръпнах с все сила халката — нищо! Опитах се да я завъртя — отново нищо. Камъкът не се помръдна. Пробвах с натиск — пак не се задвижи. Но може би причината се криеше, че употребих твърде малко сила. Опрях рамене на тавана… елхамдулиллах, стана! Камъкът се повдигна и образува тесен процеп, през който върху мен се спусна цял облак прахоляк. Като местех бавно крака, аз разширявах все повече процепа, докато за мое удивление товарът внезапно се отмахна от само себе си от раменете ми. Сякаш някаква исполинска пестница бе сграбчила и повдигнала камъка. Чух странично някакъв глух шум като от тежко падане и съгледах над мен една тъмно зееща дупка метър на метър. Халеф, който също беше чул шума, но от мястото си не можеше да види какво е станало, попита угрижено:

— Сихди, как стои работата? Да не те удари нещо?

— Не, бъди спокоен! Току-що отворих вратата.

— Отворил си вратата? Ел хамдулиллах (Хвала и слава на Аллах), че най-сетне ще излезем от тоя къртичи проход! Сега бързо нагоре и навън!

При тези думи аз вече не се намирах в прохода, а в едно голямо, високо и напълно празно, подобно на зимник помещение. В заден план едно тясно, стръмно стълбище водеше нагоре, откъдето през една врата се излизаше на открито. Прозорци в истинския смисъл нямаше, а само няколко малки отдушника, оставени високо горе по едната дълга страна непосредствено под потона. Тези наблюдения естествено не направих веднага, тъй като светлината не достигаше толкова далеч, а едва по-късно, когато подложих помещението на обстойно изследване. Най-напред насочих вниманието си към затварящото съоръжение на отвора, от който емирът и Халеф тъкмо се изкачиха. Един кратък поглед ме осведоми, че се касае за един както прост, така и хитроумен механизъм. Халеф се огледа търсещо по земята и попита после слисано:

— Машаллах, сихди! Че къде пък се дяна затварящият камък на ходника? Никъде не го виждам. Да не би някой джин да го е отнесъл във въздуха?

— Не — засмях се аз, — това действително не. Само си напрегни малко очите и разсъдъка и сам ще намериш верния отговор.

— Очите? Е, аз умея да ги употребявам, ама тоя път те наистина не виждат нищо. А що се отнася до разсъдъка ми, нали знаеш, сихди, че дълготата на твоя превъзхожда широтата на моя. То. имай значи добротата да не ми поднасяш гатанки! Ти ме познаваш и знаеш, че предпочитам да яздя най-вироглавата кранта, отколкото да се бъхтя с решението на някаква загадка.

Емирът също се съмняваше, че ще може да си обясни нещата.

— Халеф, виждаш ли халката на стената и четвъртитият камък, в който е захваната? Това е затварящият камък.

— Невъзможно, сихди! Тоя камък си е част от зида. Та това съвсем ясно се вижда.

— Заблуждаваш се, това само наглед е така. Ще ти обясня работата. Стените и подът на това помещение се състоят, както виждаш, от гранитни плочи. Тук хоризонталната подова плоча, същевременно затварящ камък на тайния проход, и граничещият й отвесен участък от стената не представляват както обикновено две отделни части, а едно общо цяло, изработено от монолитен гранитен блок. Там, където двете повърхнини се събират под прав ъгъл, е монтирана ос и с помощта на здрави лагери цялото може да се завърта като двойна врата на панти. И аз осъществих отварянето, като просто преместих точката на тежестта.

Халеф ме гледаше със зяпнала уста. Лицето му представляваше една голяма въпросителна, но в следващия миг се преобрази на гневна удивителна.