В Мека

Ето защо продължих да се изкачвам стъпало подир стъпало, сякаш бях оглушал. Явно настървен да говори с мен, шейхът дотича с полугласно проклятие и улови високо вдигнатата ми ръка, с която държах факлата. За мен това беше добре дошло. За едно по-нататъшно играене ролята на Гхани сега вече не можеше да се мисли, защото обяснението, което шейхът искаше насила да получи, щеше неминуемо да доведе до моето разобличение. Така че стоях пред решаващия миг. Взел бързо решение, изтървах факлата, стреснат сякаш от действието на шейха.

— Аллах, Аллах — направих се на слисан и се наведох да я вдигна.

В действителност не мислех за това, а поставих крак върху нея и я стъпках. В следващия миг бяхме обгърнати от непроницаема тъмнина.

— Я мусибе! (О, нещастие!) Ама какво направи? Я внимавай и…

По-нататък шейхът не стигна. Беше пуснал ръката ми и заедно с мен се бе навел към факлата. По този начин тялото му зае удобно положение за ръцете ми. Като го пипнах с лявата за гърлото, за да не може да изкрещи, стоварих свитата в юмрук десница върху слепоочието му. Със замиращо хъхрене той подгъна колене и щеше да се отърколи по стъпалата, ако не бях го задържал. Да го вдигна и метна на рамото, беше работа за миг. После побързах с безшумни крачки нагоре по стъпалата, опипвайки с ръце стените.

Цялото събитие се бе разиграло за броени секунди и толкова нечуто, че бени себид нищо не бяха усетили, и сега сигурно бяха на мнение, че сме заети с паленето на факлата. На първо време всичко зад мен беше тихо и аз използвах положението, за да продължа бързо да се изкачвам. Не беше дребна работа да катеря с тежкия мъж на гърба тесните стълби в тая тъмнилка и от напрежение целият се изпотих, но в замяна на това бях стигнал доста високо, когато чух отдолу да викат имената Ахмед Гхалиб и Абадилах. Без да ме е грижа за това, продължих да се изкачвам все по-високо. Сега измина по-дълга пауза, по моя преценка около пет минути, когато, поглеждайки отново назад, видях долу да проблясва светлина. Бени себид или бяха намерили падналата факла, или бяха запалили нова. Сега сигурно търсеха мен и шейха и аз с истинско удоволствие си представях какви слисани физиономии щяха да направят, след като не ни намереха. От тях вече нямаше какво да се опасявам. Поради разстоянието светлината ми изглеждаше дребна като светулка, а докато вдянеха какво се е случило и помислеха за преследване, щеше да е минало толкова много време, че аз отдавна щях да съм в безопасност. Ето защо намалих бързината, без да се интересувам повече какво става зад мен. Някъде от далечината до ушите ми все още достигаха безредни викове и гълчава, а после вече бях стигнал целта си.

Оставих шейха да се плъзне на стъпалата и запънах гръб срещу затварящия камък. Но този път не се наложи и половината сила да употребя, понеже стоящите в засада хаддедихни бяха доловили движението и веднага ми помогнаха — безмълвно и на тъмно, съгласно уговорката, тъй като не можеха да знаят дали идвам сам, или водя и враговете. Относно последното обстоятелство ги осветлих веднага, като извиках от дупката:

— Всичко е наред. Запалете факла, но само една! Бързо!

После хванах за яката изпадналия в безсъзнание шейх и го изтеглих след мен по малкото оставащи стъпала. Великият шериф и хаддедихните ме посрещнаха с тиха радост. Емирът незабавно пристъпи към мен и улови двете ми ръце.

— Ел хамдулиллах (Слава на Аллах), че си отново тук, ефенди! Страхувах се за теб. Осъществи ли намерението си?

— По-добре, отколкото си мислех.

— Кой е мъжът, когото донесе?

— Шейх Ахмед Гхалиб.

— Машаллах, наистина ли? Как я свърши тая работа? И как стоят нещата с бени себид?

— Стоят безпомощно в капана, при положение че и другите две отделения, в което впрочем не се и съмнявам, са изпълнили дълга Си. Но трябва да ме извиниш, че за момента нищо повече не мога да ти кажа. Имаме да мислим за други неща, защото няма да мине много и враговете ще са тук.

След това се обърнах към хаддедихните, които веднага след измъкването ми от дупката бяха затръшнали капака.

— Вържете шейха и му тикнете един парцал в устата, за да не стане шумен при свестяването си.

Заповедта беше бързо изпълнена. После им дадох указания как да се държат. Като казах, че себидите скоро ще бъдат тук, отчитах, че ще са напълно слисани от начина, по който техният шейх и аз бяхме изчезнали. За тях това щеше да е една трудно решима загадка и аз се съмнявах дали ще стигнат до мисълта, че той е бил отвлечен от мен и че водачът, когото така слепешката бяха последвали, изобщо не е бил този, за когото го бяха сметнали. Съгласно това нямаше да им остава нищо друго, освен да търсят изчезналия шейх, а това естествено беше възможно само в посоката, в която се бяхме отдалечили. Другият случай, че ще зарежат шейха си и ще опитат да напуснат прохода по същия път, по който бяха дошли, считах за изключен.