Валиант

— Да — обеща Джъстис. — Вече действаме по въпроса. Ще направим каквото е необходимо, за да ги доведем у дома.

— Бих искал да бъда там, когато ги намерите.

Джъстис се поколеба.

— Ще видим. Първо трябва да се върнем в Резервата. Не обичаме да бъдем твърде дълго далеч от дома и обикновено имаме човешка охрана със себе си. Това е целеви екип, който мога да контролирам. Не искахме да е част от тази мисия, тъй като не бяхме сигурни какво ще ни се наложи да направим, за да ви измъкнем. Не желаех момчетата да се почувстват неудобно или да се разкъсват между лоялността към собствения им вид и нашия. Някои от човеците, които не работят с нас, ни мразят и изпитват страх от Новите видове. Повечето от хората не го правят, но онези, които имат тази склонност, се опитват да ни убият, когато им се отдаде шанс. Уязвими сме към атаки, без допълнително подкрепление. Когато сме в Резервата сме в безопасност, но във външния свят нещата стоят различно.

— Мисля, че разбирам — кимна 927.

Валиант седна в джипа с Тами в скута си. Не я пускаше от прегръдките си, но тя нямаше нищо против ръцете му, обвити около нея. Притисна се в него. Тайгър шофираше, а 927 седеше на пътническата седалка до него. Събратята му искаха по време на пътя той да има най-добър изглед към света, който бе пропуснал да види.

Джъстис седна на задната седалка. Бе взел със себе си лаптопа и мобилния си телефон. Събу си обувките и съблече ризата си, за да му е по-удобно, преди да започне да говори тихо по телефона, докато гледаше нещо на екрана на компютъра. Тами осъзна, че той никога не престава да работи. Тя извърна глава, за да погледне напред. 927 се бе ухилил широко, докато наблюдаваше с истинско изумление света през прозореца. Младата жена се усмихна и съсредоточи цялото си внимание върху Валиант.

— Отчасти се радвам, че това се случи.

Валиант изръмжа. Ужас изкриви красивите черти на лицето му.

— Аз не.

— Малко се боях да се омъжа. Ти толкова много държеше на брака ни и аз се почувствах така, сякаш се впускаме в него прекалено бързо. Но научих нещо от всичко, което ми се случи. Искам да се омъжа за теб и да прекараме всеки ден до края на живота си заедно. Дори искам да имаме дете. Най-малко три.

— Само три? — Той се засмя. — А аз си мислех да опитваме до осем.

— Стига бе! — ахна тя. — Осем? Майтапиш ли се?

— Да, шегувам се — разсмя се исполинът.

— Благодаря — изрече усмихната. — Та, както вече казах, не се боя повече. Мисълта, че ще умра и страхът, че никога няма да те видя отново, наистина ме накараха да осъзная колко много те обичам и че искам бъдещето ми да бъде с теб.

— Добре. Сега сърцето ти, тялото ти и твоят закон ще знаят, че ми принадлежиш завинаги.

— Да. — Прокара пръсти през косата му. — Ще се оженим при първата възможност, която имаме.

— Утре — обади се Джъстис. Валиант и Тами, едновременно се обърнаха към него и той им се усмихна. — Току-що научих от моя екип. Разрешителното ви е пристигнало. Ако искате, можете да планирате сватбата си за утре. Все още ще съм тук. Отложих всичко запланувано за няколко дни, за да бъда на разположение по време на тази криза. Искам да присъствам докато планираме нападението в Колорадо.

— Утре е идеално — засмя се щастливо Валиант.

— Утре е идеално — съгласи се и Тами, прегърна го здраво, зарови нос в шията му и се притисна към половинката си. Беше толкова ужасена, че никога няма да го види отново и сега знаеше точно какво иска.

Него.

Огромният мъж затвори очи, вдъхвайки аромата й, а ръцете му отказваха да я освободят. Тя седеше в скута му, в безопасност, и за пореден път осъзна какво чудо беше тя за него. Всички неща, които биха могли да се объркат, започнаха да се прокрадват в мислите му.

Тя можеше да умре, новоосвободеният мъжкар на предната седалка можеше да я принуди да се размножава с него и да я убие. Когато нахлуха в сградата, имаше вероятност човешките мъже да са заложили експлозиви около клетката и да я взривят, когато ги видеха. Щеше да е мъртва, преди да стигне до нея, и това би разкъсало сърцето му…

— Валиант? — Тами прекъсна мрачните му мисли и той отвори очи, за да се взре дълбоко в нейните, които бяха толкова красиви. Малките й пръсти се плъзнаха в косата му и тя го погали по главата. — Всичко е наред. Изглеждаш много ядосан, но аз съм добре. Ето ме тук, с теб.

— Никога не ме оставяй!

— Никога! — отвърна му с усмивка.

Той я придърпа по-плътно до гърдите си и я целуна по челото. Знаеше, че никога не би оцелял, ако я бе загубил.

Глава 16

— Не! — Тами изгледа нацупено Валиант.

— Казах на Джъстис, че ще отида. — Той отвърна на погледа й.

— Но ние ще се женим днес, не помниш ли?

— Ще се върнем дотогава. — Мъжът се намръщи. — Тами, Джъстис лично ме помоли да отида с тях. Моля те да ме разбереш. Ние всички му дължим толкова много. А иска толкова малко от мен. Когато те отвлякоха, той направи всичко възможно, за да се върнеш при мен. Помоли ме и аз не можах да му откажа.

Тя кимна.

— Изглеждам дребнава, когато поставяш въпроса по този начин, нали?

Той пристъпи напред и я придърпа в прегръдките си.