— Тя те е ударила, за да избяга, помоли ме да я откарам вкъщи, но отказа да повдигне обвинение. Имаш късмет, човече. Тя можеше да ти издейства заключване в малка, тясна килия, а Джъстис да решава дали е необходимо да те остави там завинаги. Ако си твърде опасен за околните… Мамка му, не ме карай да ти обяснявам. Това е кошмар, възможност, пред която не искаме никога да се изправяме.
Болката намаля достатъчно, за да може Валиант да седне, без стаята да се върти около него. Втренчи се в Тайгър.
— Тя е моя.
— Това го разбрах — подуши въздуха. — Ти си я имал, всичко е наред — погледът му се плъзна до леглото и обратно. — Но не може да я задържиш. Тя е човек. Този трик не върви дори при нашите жени. Знаеш, че не е възможно просто да предявиш претенции и да ги принудиш да живеят с теб.
— Много е дребничка. Лесно мога да я задържа тук и да променя решението й да ме напусне. Планирах да я храня и да се грижа за нея.
— Тя спомена, че за теб е била като домашно животно. Мисля, че е разбрала ситуацията погрешно. Хората са склонни да ни виждат в лоша светлина, но като чух какво говориш, осъзнах, че е била напълно права. Тя не е домашен любимец.
— Знам, че не е. — Валиант се намръщи, притесни се от факта, че й е създал погрешно впечатление. Обхвана го разкаяние. — Затова ли ме е напуснала? Затуй ме е ударила? Аз ще й обясня, че ми е жена, а не домашен любимец.
— Тя не е твоя, човече. — Тайгър се отблъсна от стената. — Сама поиска да си иде. Примири се. Ти и аз не сме за хората. Говорихме за това, помниш ли? Те са твърде крехки и се плашат много лесно, а ти имаш нужда от половинка от Видовете — някоя от котешкия.
— Вече не. Искам Тами!
— Много лошо. Не можеш да я имаш. Самият ти казваше, че нашият народ расте мекушав и как ненавиждаш това. Точно сега ти си този, който звучи смирено. Стегни се и погледни фактите. Човеците никога не са се сблъсквали с такива като Видовете. Поне не и с хора като нас, при които преобладава животинската част. Аз изглеждам повече като човек в сравнение с теб.
Тъгата бе емоция, която Валиант мразеше, но въпреки това тя го завладя.
— Няма да се върне при мен, нали?
— Не — погледът на Тайгър се смекчи, — няма.
— Тръгвай си.
— Предпочитам да остана известно време, за да се убедя, че си се възстановил напълно. Ще направя вечеря. После ще пийнем и ще поговорим. Чух, че ще прехвърлят тук няколко женски от котешкия вид, които още не си срещал. Може би една от тях ще бъде за теб.
Образът на Тами изплува в съзнанието му.
— Остави ме. Имам нужда да остана сам.
— Новите женски пристигат утре. Ще дойда да те взема и ще отидем в хотела, за да можеш да ги подушиш.
Валиант с мъка се изправи на крака, погледна към леглото, където бе лежала Тами. Ароматът й вътре в помещението беше все още силен. Захвърли торбата с лед и се приближи към кревата. Предпочиташе да усеща болката, отколкото завръщането към омразното състояние, в което съществуваше преди да изпита всички онези прекрасни неща с Тами. Пропълзя върху матрака и се сви там, където тя бе лежала, вдишвайки аромата й.
— Валиант? Ще дойда да те взема утре в два.
— Не си прави труда. Просто си иди. Затвори вратата, като си тръгнеш. Не искам да се срещам с никакви женски котки.
Той вдъхна мириса на Тами, искаше да го запомни, преди да е изчезнал, и се заслуша в стъпките на приятеля си, който напускаше къщата. Затвори очи и нежно докосна завивката. Не можеше да си спомни кога за последен път сълзи бяха мокрили очите му, но в момента те напираха. Беше я загубил и тя никога нямаше да се върне при него. С нея позна спокойствието. Щастието. Надеждата. А сега ги нямаше. Тя беше… загубена за него, завинаги.
Глава 4
— Стреляй вече, Там. Знаеш, че така или иначе ще ми сриташ задника.
Тя обърна глава и се усмихна на дългогодишния си най-добър приятел Тим. Двамата се познаваха още от началното училище и бяха много близки. По времето, когато бяха в гимназията, той бе пожелал задълбочаване на връзката им, но Тами не бе отвърнала на романтичните му чувства. Сега, години по-късно, имаха удобна, строго платонична дружба, която ги удовлетворяваше.
— Не мога да ти помогна, по-добра съм от теб.
Усмивка изви устните му. Изглеждаше някак непохватен, макар да имаше сладка усмивка и добродушни кафяви очи. Тим приличаше на обикновен компютърен маниак, какъвто всъщност беше. Той работеше в дома си като програмист, създаваше софтуер за игри. Облечен бе с тениска с надпис и долнище на анцуг, а очилата му блестяха от светлините на бара.
— А аз мога да те бия по всяко време на компютърни игри.