Вампирът Лестат

— Престани, по дяволите! — възкликна тя. — Луи, помогни ми!

— Пусни ме! — креснах яростно. — Искам да хвана един от тях, само един! Мога да настигна последния от шайката!

Ала тя не ме пускаше, а с нея аз нямаше да се бия. Луи също подкрепи сърдитите ѝ, отчаяни молби:

— Лестат, не хуквай да ги преследваш — заяви той с обичайния си вежлив тон, напрегнат докрай. — Стига ни вече. Трябва веднага да се махнем оттук.

— Добре! — отстъпих аз неохотно. А и вече бе късно. Изгорелият бе загинал сред пушек и пращящи пламъци, а останалите бяха потънали без следа в притихналия мрак.

Нощта наоколо внезапно опустя, чуваше се единствено грохотът на преминаващите коли високо горе по магистралата. И ето ни там — тримата стояхме заедно, огрени от зловещото сияние на горящата кола.

Луи уморено избърса саждите от лицето си. Белият му колосан нагръдник беше изцапан, кадифеното му дълго наметало — прогорено и разкъсано.

Ето я и Габриел, все същият малък скитник, каквато бе толкова отдавна — прашното парцаливо хлапе, облечено с опърпани яке и панталони с джобове в цвят каки, нахлупила накриво кафявата филцова шапка на прекрасната си главица.

Сред какофонията на градския шум чухме приближаващия се тънък вой на сирени.

Ала и тримата не помръднахме — чакахме и се споглеждахме. И знаех, че всички се оглеждаме за Марий. Нямаше как да е иначе. И той беше с нас, а не против нас. И щеше да ни се отзове сега.

Произнесох тихо името му на глас. Взрях се в тъмното под магистралата и наоколо, към безкрайната армия от къщички, стълпили се по околните хълмове.

Но чувах единствено сирените, които виеха все по-силно, и мърморенето на човешки гласове — смъртните вече започваха да се изкачват от булеварда нагоре по дългия склон.

Забелязах страха по лицето на Габриел. Протегнах ръце и се приближих към нея, въпреки цялата ужасна суматоха и смъртните, които все повече се приближаваха, и колите, спрели горе по магистралата.

Тя поривисто и топло ме прегърна, но ми направи знак да побързам.

— Ние сме в опасност! Всички ние! — прошепна. — Ужасна опасност. Ела!

3

Беше пет часът сутринта и аз стоях сам пред стъклената врата на къщата в долината Кармел. Габриел и Луи бяха отишли заедно сред хълмовете, за да намерят място за почивка.

От един телефонен разговор със севера бях разбрал, че моите смъртни музиканти са здрави и читави, на сигурно място в тяхното ново скривалище в Сонома и са развихрили луд купон зад електрифицирани огради и порти. Що се отнася до полицията, журналистите и техните неизбежни въпроси, е, щеше да им се наложи да почакат.

А сега чаках сам под утринната светлина, както винаги, и се чудех защо Марий не се е показал, защо ни бе спасил, само за да изчезне безмълвно.

— Ами ако не е бил Марий? — попита тревожно Габриел по-късно, докато крачеше напред-назад. — Уверявам те, почувствах съкрушителна заплаха. Усетих, че опасност застрашава и нас, и тях. Почувствах я пред залата, когато потеглих. Чувствах я, когато стояхме край горящата кола. Имаше нещо в нея. Това не беше Марий, убедена съм…

— Да, нещо почти варварско — потвърди Луи. — Почти, но не съвсем…

— Да, почти дивашко — додаде тя и го погледна утвърдително. — А дори и да е бил Марий, какво те кара да мислиш, че не те е спасил, за да може той сам да ти отмъсти, както желае?

— Не — засмях се тихо. — Марий не иска мъст, иначе вече да ми е отмъстил. Поне това зная.

Но бях твърде развълнуван само от това, че я виждам с предишната ѝ походка, с едновремешните жестове. И ах, да, с опърпания костюм за сафари. След двеста години тя все още си бе същата безстрашна изследователка. Когато седна, яхна стола като каубой и отпусна брадичка на високата облегалка.

Имахме толкова много да си говорим, да си разказваме, и просто бях прекалено щастлив, че да се страхувам.

А и освен това страхът бе твърде ужасяващ — бях разбрал вече, че съм допуснал още една сериозна грешка. Осъзнах го за първи път, когато поршето избухна и Луи все още бе в него. Тази моя малка война щеше да постави под заплаха онези, които обичах. Какъв глупак съм бил да си мисля, че мога да привлека злобата върху себе си.

Да, трябваше да поговорим. Трябваше да проявяваме хитрост и много да внимаваме.

Но засега бяхме в безопасност. Опитах се да я успокоя с това. Тук тя и Луи не усещаха заплахата — тя не ни бе последвала в долината. А аз така и не я бях усетил. И нашите млади и глупави безсмъртни врагове се бяха пръснали, убедени, че притежаваме способността да ги изпепеляваме по своя воля.

— Знаеш ли, хиляди, хиляди пъти съм си представяла как ще се съберем пак — рече Габриел. — И никога не съм си го представяла така.

— Мисля, че мина великолепно! — възкликнах. — И не си и помисляй нито за миг, че нямаше да успея да ни измъкна! Щях да го удуша онзи със сърпа, да го метна над залата! Видях и другия да се задава. Него можех да го строша на две. Казвам ти, едно от нещата, за които най-много ме е яд, е, че не ми се удаде да…

— Такъв немирник сте вие, мосю! — възкликна тя. — Невъзможен си! Ти си… как те бе нарекъл самият Марий? Проклета, ама проклета твар! Напълно съм съгласна!