Вечен лед

Лицето й се набръчква, когато той я целува. Мъртвешко, провиснало, отново бледо, то се притиска към неговото.

— Не!

Той се опитва да се измъкне, но прегръдката й е нечовешки силна.

— Сега не е време да спираш — казва тя.

— Кучка! Пусни ме! Мразя те!

— Знам, Пол. Омразата е единственото ни общо нещо.

— Винаги съм те мразел. — Той продължава да се опитва да се изтръгне от прегръдката й. — Винаги си била кучка!

Тогава усеща студените нишки на чуждата власт, които отново влизат в тялото му.

— Тогава удоволствието ми ще бъде толкова по-голямо — отговаря тя, а ръката му се протяга да разкопчае анорака.

ВСИЧКО ОТГОРЕ. Дороти се бори със заледения склон, след като е паркирала шейната си до шейната на Пол. Вятърът я блъска, хвърля по тялото й кристали като мънички куршуми, но то продължава да се съпротивлява. Облаците над нея пак са се затворили. Към нея бавно се придвижва бяла завеса.

— Тя го дочака. — Гласът на Олдън надвива зловещия писък на вятъра.

— Да. Лоша ли ще бъде?

— Много зависи от вятъра. Скоро обаче трябва да се подслониш някъде.

— Виждам пещера. Чудя се дали е тази, която търсеше Пол.

— Ако трябва да гадая, казвам „да“. Но точно сега това няма значение. Влизай там.

Когато тя най-после стига до входа, трепери цялата. След няколко крачки навътре задъхана опира гръб о ледената стена. Тогава вятърът сменя посоката си и стига до нея. Тя се оттегля навътре в пещерата.

Чува глас:

— Моля те… недей.

— Пол! — вика тя.

Отговор няма. Тя бърза.

Протяга ръка и успява да се задържи на влизане в залата. Зърва Пол, некрофилски прегърнал похитителката си.

— Пол! Какво е това? — вика тя.

— Излизай! — нарежда той. — Бързай!

Устните на Гленда изричат думите:

— Каква привързаност! По-добре да остане тук, ако искаш да оживееш.

Пол усеща, че хватката й леко се отпуска.

— Какво искаш да кажеш? — пита той.

— Можеш да спасиш живота си, ако ме измъкнеш оттук — в нейното тяло. И да бъдеш с мен както преди.

Гласът на Олдън отговаря:

— Не! Не можеш да я имаш, Гая!

— Наричай ме Гленда. Познавам те, Андрю Олдън. Много пъти съм слушала прогнозите ти. Понякога съм се борила с тебе, ако плановете ни се разминаваха. Каква ти е тази жена?

— Тя е под моя закрила.

— Това не означава нищо. Тук аз съм по-силната. Обичаш ли я?

— Може би. Или бих могъл.

— Забележително. Моето възмездие за всички тези години — с аналог на човешко сърце във веригите ти. Но решението принадлежи на Пол. Дай ми я, ако искаш да живееш.

Студът нахлува в крайниците му. Животът му сякаш се свива в средината на съществото му. Съзнанието му започва да се замъглява.

— Вземи я — шепне той.

— Забранявам! — звънва гласът на Олдън.

— Ти отново ми показваш що за човек си — просъсква Гленда, — мой неприятел. Презрение и безсмъртна омраза е всичко, което някога ще изпитвам към тебе. И все пак ще те оставя жив.

— Ще те унищожа — казва Олдън, — ако го направиш.

— Каква битка ще бъде! — отвръща Гленда. — Но сега нямам работа с теб. Нито пък ще ти позволя ти да си имаш работа с мен. Приеми присъдата ми.

Пол започва да крещи. Но внезапно млъква. Гленда го пуска, той се обръща и впива очи в Дороти. Пристъпва към нея.

— Недей… не прави това, Пол. Моля те.

— Аз… не съм Пол. — Гласът му е станал по-плътен. — И никога няма да ти сторя зло.

— Сега върви — казва Гленда. — Времето отново ще се промени — в твоя полза.

— Не разбирам. — Дороти е вперила поглед в мъжа пред себе си.

— Не е необходимо да разбираш — казва Гленда. — Бързо напусни тази планета.

Пол пак започва да пищи, но този път — от гривната на Дороти.

— Обаче ще те тормозя заради тази дрънкулка на ръката ти. Нещо в нея ме привлича.

ЗАМРЪЗНАЛИЯТ ЛЕОПАРД. Много пъти се е опитвал отново да намери пещерата — с очите си в небето, с роботите и флайерите си, — но топографията на местността беше коренно променена от силно ледотресение и опитите му не се увенчаха с успех. Периодично бомбардира целия район. Изпраща и термични кубове, които чрез топене си пробиват път през вечния лед и мраза, но това не дава никакъв ефект.

Това е най-лошата зима в историята на Балфрост. Ветровете вият постоянно, снежни вълни налитат като прибой. Ледниците отбелязват рекорди в скоростта на придвижването си към Плейпойнт. Но и той се е изправил срещу тях с електричество, лазери и химикали. Запасите му сега са практически неизчерпаеми — измъква ги от самата планета, произвежда ги в подземните си фабрики. Изобретил е и произвежда и сложни оръжия. От време на време чува смеха й през липсващия комуникатор.

— Кучка! — предава той.

— Копеле! — идва отговорът. Той изпраща ракета към планините. Леден пласт се изсипва над града му. Зимата ще е дълга.

Андрю Олдън и Дороти са си отишли. Той се е захванал с рисуване, а тя сега пише поезия. Живеят на топло място.

Понякога Пол се смее по време на предаването, щом отбележи победа.

— Копеле! — пристига незабавният отговор.

— Кучка! — киска се той. Но никога не се отегчава, нито се нервира. Всъщност… да го оставим на мира.