Вечерна беседа с господин специалния посланик

„Стана“ — това беше слабо казано. Изправи се. Израстна! Извиси се! Когато грагите седяха, те бяха на височината на възрастен човек. А изправени се превръщаха в триметрова твар със застрашителен вид.

Само че не си струва да мисли така за него… не твар, а колега! Никой не знае, ами ако грагите четат мисли?

— Здравейте, Дкар! — Анатолий се усмихна широко и радостно, с неподправена искреност, сякаш е видял най-добрия си приятел, с когото не се е виждал няколко години. — Как е здравето ви? Как е тъгата по роднините ви?

Ритуала по поздравите беше изпълнен и двете договарящи се страни се настаниха на нещо, напомнящо на тесен диван или на обвита с мека тъкан скамейка.

— Донесох ви поредните предложения на нашия президент. — каза Анатолий. — Много добри предложения!

— Проявявам слаб ентусиазъм. — любезно съобщи грага.

— Ето, вижте. — Анатолий извади от чантата си карта. Разтвори я във въздуха и както обикновено се напрегна, усещайки че под картата се е образувала невидима, но осезателна и за ръцете, опора. — Искаме да ви предложим следните територии…

Грагът чакаше вежливо.

— Костромска, Уляновска, Архангелска област. — Анатолий посочи отбелязаните с червено райони на Русия. — Това вече ви го предлагахме. Но!

Той се опита да придаде на гласа си бодрост и оптимизъм. Мръсници. Твари. Не, не може да мисли за тях другояче, а и никой друг няма да може. Дори и грагите да отстъпеха от първоначалния си план… прогонване на всички хора в резервати… в резервати на Антарктида и Гренландия… Все едно. Твари, твари, твари…

— Предлагаме ви Псковска област и… внимание! Разберете, това е много голяма отстъпка от наша страна! Краснодар! Вие обичате топлия климат, нали така?

Чуждият посланик мълчеше, гледайки към картата. Като че ли не му предлагаха солидно парче от Русия, ами… огризка от ябълка.

Грага цъкна с език. Поклати глава — явно копирайки човешкия жест.

— Не.

— Няма да възразяваме и срещу пълна анексия на Урайна, с изключение на полуостров Крим и Кавказ. — с вида на човек, правещ последна жертва, каза Анатолий.

— Не.

Анатолий погледна в хладните очи на грага. В най-крайния случай той имаше пълномощия да предложи на грагите още част от исканите от тях територии. Дори Москва. И Красноярския район.

Човечеството нямаше сили да се съпротивлява на завоевателите. Имаше сили само да търгува… и то поради „свойствените за расата Граг доброта и уважение към чуждия живот“.

— Ние доста се отдалечихме от първоначалното си предложение — да изберем най-добрите представители на човечеството и да ги настаним в охранявани резервати. — каза Дкар. — Проявявайки уважение към младшите си братя по разум, ние започнахме преговори. Нашето последно искане беше всяка страна да предостави половината от територията си за бежанците от планетата Граг. Желателно — в онези части, където климатът е най-топъл.

Анатолий мълчеше. Да, точно така. И ние сме готови. Всъщност — отдавна сме готови да ви дадем половината си планета. Просто се опитваме да се пазарим…

— Понеже нашите учени успяха да създадат дестабилизатор на пространството и да унищожат черната дупка, заплашваща звездната ни система, — грага говореше така, като че ли заковаваше капак на ковчег, — ние получихме време за тези преговори. Но нашата раса е млада, енергична, и винаги е била насочена към експанзия. Необходими са ни подходящи за белтъчен живот планети. Такива планети са голяма рядкост в Галактиката. По последни данни от Граг, на нас ни е необходима територия, поне колкото планетата Земя.

Край. Дотук беше.

Ето с какво се обясняваше „подаръкат“ на охраната. Какво значение има дали хората ще разберат нещо от стар вестник, ако планетата е обречена? Ще пуснат грагите своя отдавна рекламиран „хомо-вирус“ и след три денонощия на Земята няма да остане нито един човек. Е… може би треперещи от страх президенти в херметични бункери…

Изведнъж му се прииска да направи онова, което дипломатът просто нямаше право да върши. Никога. С никого. Нито с човекоядците от Бокасо, нито с Чуждите, готови да сдъвкат цялата човешка раса.

Да се вкопчи в люспестата шия. Да умре, но да се опита да убие тази твар. Самодоволна, нагла, произхождаща от някакъв техен важен род — един от предците на Дкар бил направил нещо много важно. Сигурно беше унищожил предишната беззащитна планета…

— Логиката на експанзията е неумолима. — продължаваше грага. — Унищожаването на чужд разум ни подтиска, но бяхме принудени да предявим на Земята своя ултиматум. За щастие, преди три дена успешно приключиха изпитанията на първия планетен завод.

За щастие?

— Страхувам се, че не ви разбирам, господин извънреден посланик. — прошепна Анатолий. Изглежда беше изгубил всякакво самообладание… вероятно, след като прослушат и прегледат записите, експертите неодобрително ще поклатят глави…

— Искаме да помолим човечеството за планетата Венера и планетата Марс. Като най-подходящи за преобразуване в необходимата за нас обитаема среда.

— А Земята? — не вярвайки на ушите си, попита Анатолий.