Вихърът на Жътваря

— Аз може би повече от когото и да било разбирам изцяло напрежението между живото и мъртвото, горчивината на онзи миг, който неизбежно намира всекиго от нас…

— Винаги ли го раздавате така?

Той извърна очи.

— Не. Опитвам се да възкреся моята вяра…

— В името на Плочите, Банашар, не ме карайте да се смея. Моля ви.

— Добре, Шурк Елале. Все пак защо не желаете да оживеете отново?

— Не остарявам, нали? Оставам си каквато съм, подобаващо привлекателна…

— Външно, да.

— А правили ли сте си труда да погледнете вътре, Банашар?

— Не бих си позволил такова нещо без ваше разрешение.

— Давам го. Рови надълбоко, висш жрецо.

Очите му се приковаха в нея, но постепенно изгубиха фокус. След миг той пребледня и отстъпи назад.

— Богове долни, какво е това?

— Не зная за какво говорите, уважаеми господине.

— Има… корени… изпълват цялото ви същество. Всяка вена и артерия, най-тънките капиляри… живи…

— Моето отууло — казаха, че ще се наложи, рано или късно. Апетитът му е безграничен. — Тя се усмихна. — Но съм се научила да го контролирам, повече или по-малко. Упорито е, нали?

— Вие сте мъртва и в същото време не сте — вече не. Но това, което живее във вас, това, което е завладяло цялото ви тяло, Шурк Елале, то е чуждо! Паразит!

— Повече от бълхите.

Той я зяпна.

Усилващата се тревога у този човек започваше да я дразни.

— Блудния да ги вземе ритуалите ви. Доволна съм си такава, каквато съм. Или ще съм, като ме почистят и натъпчат със свежи билки…

— Спрете, моля ви.

— Както искате. Има ли още нещо, което желаете да обсъдим? Истината е, че нямам много време за висши жреци. Особено ако благочестивостта им идва от пищни халати и самоуверена наглост. Покажете ми един жрец, който може да танцува, и бих могла да му се зарадвам… за известно време. Иначе…

Той се поклони.

— Простете ми тогава.

— Престанете да се опитвате да си възкресите вярата, Банашар, и се опитайте да намерите за себе си по-достоен ритуал на живеене.

Той заотстъпва смутено и едва не се сблъска с адюнктата и неизменната й телохранителка Лостара Юил. Последва нов припрян поклон и тичане надолу по стъпалата.

Адюнктата изгледа намръщено Шурк Елале.

— Струва ми се, че притеснявате другите ми пътници, капитане.

— Не е мой проблем, адюнкта. Щях да съм ви по-полезна, ако си бях на своя кораб.

— Нямате вяра на първия си помощник?

— Недовършеният ми екземпляр от човешкия вид? Защо трябва да допускате това?

Лостара Юил изсумтя и най-демонстративно пренебрегна бързия предупредителен поглед на адюнктата.

— Ще имам много въпроси към вас, капитане — каза Тавори. — Особено когато наближим Ледерас. И, разбира се, ще ценя отговорите ви.

— Много смело от ваша страна, да тръгнете право към столицата — каза Шурк Елале.

— Отговори, не съвети.

Шурк сви рамене.

— Имах един чичо, който реши да напусне Ледерас и да живее с мекросите. Той също не се вслушваше много в съвети. Замина, а после, скоро след това, имаше един кораб, на Мекрос, един от техните плаващи градове южно от Пайлот. И те разправяха за сестрински кораб, който бил унищожен от леда и изчезнал, почти без никакви отломки и никакви оцелели. Вероятно е отишъл право на дъното. На този нещастен град живееше чичо ми.

— В такъв случай трябва да сте научили много мъдър урок — каза Лостара Юил със сух тон, намекващ за лека самоирония.

— О?

— Да. Хората, след като решат нещо, никога не слушат съвети — особено когато са противоположни.

— Добре казано. — Шурк се усмихна на татуираната жена. — Обезсърчаващо е, нали?

— Двете, ако сте свършили с не толкова деликатните си намеци — намеси се адюнктата, — искам да попитам капитана за ледерийската тайна полиция. Патриотистите.

— Хм, тази тема не е забавна — отвърна Шурк Елале. — Никак не е забавна.

— Не държа на забавното — заяви Тавори.

„Само като те погледне човек, веднага му става ясно“, помисли Шурк Елале.

С дванадесет от най-верните си стражи от Вечния домицил Сирин се изкачваше по хълма Кравос. Западната стена на Ледерас оставаше на две хиляди разтега зад него. Палатките на Имперската бригада доминираха сред помощните роти и по-малки бригади, макар че и лагерът на Тайст Едур, разположен малко встрани от останалите, изглеждаше внушителен — поне две или три хиляди проклети диваци, прецени той.

На билото на Кравос стояха няколко ледерийски офицери и представители на Тайст Едур, сред които и Ханради Халаг. Сирин извади свитъка и заяви на бившия крал:

— Нося ви заповедите на канцлера.

Ханради взе ръкописа и с безизразно лице го подаде на един от адютантите си, без да го разтвори.

Сирин се намръщи.

— Такива заповеди…

— Не чета ледерийски — заяви Ханради.

— Ако желаете, мога да преведа…

— Имам свои хора за това, Финад. — Ханради погледна офицерите от Имперската бригада. — В бъдеще ние, едурите, ще патрулираме границите на своя лагер. Парадът на ледерийските курви приключи, тъй че пъпчивите ви войници ще трябва да харчат парите си другаде.

Командирът едур поведе свитата си надолу по склона. Сирин ги погледа, докато не се отдалечиха достатъчно, след което извади втори свитък и се обърна към Преда на Имперската бригада.