Вихърът на Жътваря

— Добре де — намеси се Брис, подпрял гръб на стената вдясно от подиума. — Все пак в страната има мир.

— Да, и това ме кара да се чудя за точно колко дълго една империя може да кротне — отвърна Бъг.

— А ако някой от нас има отговор на това, скъпи ми слуга, би трябвало да си ти.

— О, много смешно.

Техол се усмихна.

— Виждаме. Впрочем, това не беше царственото „ние“. С което, признаваме, все още не можем да привикнем в нашата неопитна невинност.

— Адюнктата идва насам — каза Брис. — А след това Шурк Елале иска да говори с теб за нещо. Няма ли все пак неща, които трябва да обсъдим? — Изчака за отговор, какъвто и да е отговор, но си спечели само празните погледи на брат си и на Бъг.

От един от страничните входове се появи новият канцлер, сред вихрушка от пищни халати. Брис едва прикри мръщенето си. Кой щеше да допусне, че ще се зарови тъй бързо в такава безвкусица, като червей в ябълка?

— Ах — възкликна Техол, — не изглежда ли прелестно моят канцлер тази сутрин?

Изражението на Джанат остана надменно сдържано.

— От канцлерите не се очаква да изглеждат прелестно. Компетентност и елегантност са предостатъчни.

— Нищо чудно, че толкова изпъкваш тук — измърмори Бъг.

— Освен това — невъзмутимо продължи Джанат — подобни описания повече подхождат за ролята на Първа конкубинка, което много точно ми подсказва с коя глава мислиш в момента, скъпи ми съпруже. Пак.

Техол вдигна ръце, уж че се предава, след което отвърна с възможно най-благоразумен тон — който Брис долови с известно изумление:

— Все още не виждам причина защо да не можеш да си и Първа конкубинка също така.

— Непрекъснато ви повтарям — каза Бъг. — Съпруга на императора означава, че е императрица. — След това се обърна към Джанат. — Което ти дава три легитимни титли.

— Не забравяй и учител — отбеляза Техол, — което според повечето мнения анулира всички други. Дори съпруга.

— Те твоите уроци никога няма да свършат — подхвърли Бъг.

Нов миг мълчание, докато всички размишляваха над това.

Накрая Техол се размърда на трона си.

— Винаги остава Ръкет! От нея би се получила чудесна Първа конкубинка! Богове, даровете просто преливат от нея!

— Внимавай да не се удавиш, Техол — каза Джанат.

— Бъг никога няма да го позволи, мила. О, тъй като обсъждаме важни неща, преди адюнктата да пристигне, за да се сбогува, мислех си, че на Преда Варат Таун му трябва способен Финад, за да му помага в усилията по възстановяването и така нататък.

Брис изправи рамене. Най-сетне стигаха до истински теми.

— Кого имаш предвид?

— Ами кого другиго, ако не Ублала Пунг!

— Аз ще изляза да се поразходя — каза Бъг.

С помощта на един железен прът за лост Серен Педак се бореше с тежките камъни на настилката пред входа на къщата си. Пот лъщеше по голите й ръце, косата й се беше измъкнала от връзките — скоро трябваше да я подреже. Както бе редно за живота й сега.

Но точно тази сутрин имаше една задача и тя се залови с нея с неумолимо усърдие, напрягаше тялото си, без да мисли за последствията. Къртеше тежките камъни, влачеше и ги избутваше на една страна с ожулените си длани.

Свършеше ли с това, щеше да вземе лопата и да изрови пълнежа отдолу колкото може по-дълбоко.

Засега обаче централният камък я надвиваше и тя се боеше, че няма да намери достатъчно сила, за да го измести.

— Простете за натрапничеството ми — чу мъжки глас до себе си, — но изглежда, се нуждаете от помощ.

Серен вдигна глава, подпряна на железния прът. Примижа скептично.

— Не мисля, че… — каза на стареца, а после млъкна. Той имаше китки на зидар, с големи мазолести длани. Тя изтри потта от челото си и погледна намръщено големия камък. — Знам, сигурно изглежда… необичайно. Докато всички останали в града връщат нещата обратно, аз тука…

Старецът се приближи.

— Ни най-малко, Аквитор — бяхте Аквитор, нали?

— Ъъ, да. Бях. Вече не съм. Аз съм Серен Педак.

— Значи не, ни най-малко, Серен Педак.

Тя посочи централния камък.

— Боя се, че този ме надвива.

— Не задълго, подозирам, независимо от всичко. Изглеждате много решена.

Тя се усмихна, смая се колко странно й се стори. Кога за последен път се беше усмихвала? Не, нямаше да се връща към онова.

— Но трябва да внимавате — продължи старецът. — Я дайте да опитам аз.

— Благодаря — рече тя и се отдръпна да му отвори място.

Старецът хвана железния прът и просто го огъна.

Тя зяпна.

Той изруга, остави го настрана, после се наведе и зарови пръсти под едната страна на огромния каменен блок.

И дръпна изпод ръба, след това ръцете му отидоха от двете страни, надигна го с пухтене, завъртя се, залитна две крачки и го постави върху другите. Изправи се, изтупа прахта от ръцете си.

— Наемете двама младежи да го върнат на мястото му, като свършите.

— Как… о, добре. Но… Как разбрахте, че се каня да го върна на мястото му?

Той я погледна мълчаливо.

— Недей да скърбиш твърде дълго, Серен Педак. Ти си нужна. Животът ти е необходим.

А после се поклони и си тръгна.

Тя зяпна след него.

Сега трябваше да влезе вътре, да вземе каменното копие и меча му, да зарови оръжията под прага на своя дом, на своя ужасно пуст дом.

Но все пак се поколеба.

А старецът изведнъж се върна.