Властелинът на пръстените

— Ето меча ти — каза той. — Само че беше счупен, нали знаеш. Прибрах го, но забравих да питам ковачите дали могат да го поправят. Та си помислих дали пък няма да поискаш това, а?

Той извади от сандъчето малък меч в стара и охлузена кожена ножница. Сетне го изтегли и лъскавото, добре поддържано острие изведнъж засия с хладен блясък.

— Това е Жилото — каза той и почти без усилие го заби дълбоко в една греда. — Вземи го, ако искаш. Предполагам, че вече няма да ми потрябва.

Фродо прие с благодарност.

— А ето и това — каза Билбо, вадейки пакет, който изглеждаше доста тежък за размерите си.

Той разви няколко слоя вехт плат и измъкна малка ризница. Изплетена от безброй ситни халкички, тя бе гъвкава почти като лен, студена като лед и по-яка от стомана. Сияеше като сребро под лунна светлина и бе окичена с бели скъпоценни камъни. Заедно с нея имаше и пояс от перли и кристал.

— Красива вещ, нали? — рече Билбо и я раздвижи пред светлината. — И полезна. Това е моята джуджешка ризница, подарък от Торин. Преди да си замина, я прибрах от Голям Дълбалник и я сложих в багажа си. Отнесох всички спомени от Пътешествието си освен Пръстена. Ала не очаквах да използвам това, а и сега не ми трябва, освен да го разглеждам понякога. Наденеш ли я, почти не усещаш тежестта й.

— Бих изглеждал… е, не мисля, че бих изглеждал както трябва в нея — каза Фродо.

— И аз така си казвах — съгласи се Билбо. — Но не се тревожи за вида. Можеш да я носиш под горните дрехи. Хайде! Това трябва да си остане между нас. Не казвай никому! Но ще се чувствам по-щастлив, ако знам, че я носиш. Хрумнало ми е, че тя може да отклони дори кинжалите на Черните конници — тихичко довърши той.

— Много добре, ще я взема — каза Фродо.

Билбо му помогна да я облече и закачи Жилото на блестящия пояс; сетне Фродо навлече отгоре старите си, изтъркани панталони, туниката и якето.

— Изглеждаш си най-обикновен хобит — каза Билбо. — Но сега в тебе има повече, отколкото си личи отвън. Желая ти успех!

Той се обърна и се взря през прозореца, като се мъчеше да тананика.

— Не знам как да ти се отблагодаря, Билбо, за това и за цялата ти досегашна добрина — каза Фродо.

— Не се мъчи! — Старият хобит се завъртя, плесна го по гърба и възкликна: — Ох! Сега си много корав! Но така си е — хобитите трябва да се подкрепят, особено Торбинсовци. В замяна искам само едно: пази се колкото можеш и се върни с всички новини, стари песни и приказки, които научиш. Аз ще сторя каквото е по силите ми, за да довърша книгата, преди да си дойдеш. Ако е живот и здраве, бих искал да напиша и втората.

Той замълча, отново се обърна към прозореца и тихо запя:

Аз мисля, седнал край жарта,
за минали неща,
за пеперуди и поля
в отколешни лета;

за листа жълт, за скрежа бял

в септември отлетял,
с мъгли сребристи и ветрец
косата ми развял.

Аз мисля, седнал край жарта,

за онзи бъден час,
когато дойде пролетта,
без да я видя аз.

Безброй неща стоят до днес

невиждани от мен!
Та всяка пролет всеки лес
различно е зелен.

Аз мисля, седнал край жарта,

за всеки стар познат,
за тез, които подир мен
ще видят този свят.

И уж си мисля и седя,

а все се вслушвам аз
за стъпки, що се връщат пак,
за тих другарски глас.

Бе студен навъсен ден в края на декември. Източният вятър се носеше през голите дървесни клони и бушуваше из тъмните борове по хълмовете. Парцаливи мрачни облаци прелитаха в ниското небе. Когато взеха да се спускат безрадостните сенки на ранната привечер, Отрядът се приготви за тръгване. Щяха да потеглят подир смрачаване, тъй като Елронд съветваше да пътуват под прикритието на нощта колкото може по-често, додето не се отдалечат от Ломидол.

— Бойте се от безбройните очи на Сауроновите слуги — каза той. — Не се съмнявам, че вестите за разгрома на Конниците вече са стигнали до него и сега го изпълва гняв. Скоро из северните земи ще нахлуят четириноги и крилати съгледвачи. Докато вървите по пътя си, ще трябва да се пазите дори и от небето.

Отрядът не носеше много военни принадлежности, тъй като надеждата им се градеше на тайната, а не на сраженията. Арагорн нямаше никакво оръжие освен Андурил и потегли на път, облечен в излинели зелено-кафеникави дрехи като Скиталец от Пущинака. Боромир имаше подобен дълъг меч, макар и с не толкова благороден произход, а освен това носеше щит и бойния си рог.

— Гръмко и ясно тръби той из долините сред хълмовете — каза гондорецът — и нека тогава бягат всички врагове на Гондор!

Той вдигна рога към устните си, мощно го наду и ехото заподскача от скала на скала; дочувайки зова му, всички в Ломидол рипнаха на крак.