Властелинът на пръстените

Осем часа вървяха напред из мрака, без да се броят две кратки почивки; не срещнаха опасност, не чуха нищо и не видяха нищо освен слабите отблясъци на светлината в ръката на вълшебника, подскачаща пред тях като блуждаещ огън. Коридорът, който бяха избрали, равномерно се виеше нагоре. Доколкото можеха да преценят, той описваше широки възходящи дъги и с изкачването ставаше все по-висок и по-просторен. Сега отстрани нямаше отвори към други галерии и тунели, а подът бе гладък и здрав, без ями и пукнатини. Очевидно бяха се натъкнали на някогашен главен път и се придвижваха по-бързо, отколкото при първия преход.

По този път напреднаха с около петнадесет мили на изток по права линия, макар че всъщност трябва да бяха изминали двадесет и повече мили. С издигането на коридора Фродо малко се поободри, но все още се чувстваше потиснат и от време на време чуваше или мислеше, че чува, далеч зад Отряда, над тропота и потупването на краката им, да звучи следяща ги стъпка, която не бе ехо.

Бяха изминали толкова път, колкото хобитите можеха да издържат без почивка, и всички мислеха къде ще могат да поспят, когато отдясно и отляво стените изчезнаха. Като че бяха преминали през някаква сводеста порта в черно и пусто пространство. Изотзад мощно нахлуваше топъл въздух, а мракът отпред хладнееше по лицата им. Спряха и тревожно се скупчиха един до друг.

Гандалф изглеждаше доволен.

— Избрал съм верния път — каза той. — Най-сетне навлизаме в жилищната част и предполагам, че не сме далеч от източния край. Но сме високо, ако не греша, много по-високо от Смутнолейската порта. Както усещам въздуха, сигурно сме в просторна зала. Ще рискувам за малко да светна както трябва.

Той вдигна жезъла си и за кратък миг светлината избухна като мълния. Огромни сенки подскочиха и побягнаха и за секунда пътниците видяха над главите си просторен свод, подпрян от множество могъщи колони, изсечени в камъка. Пред тях и от двете им страни се разтваряше огромна пуста зала; полирани и гладки като стъкло, черните й стени блестяха и сияеха. Видяха още три входа, три мрачни черни арки — една на изток, право пред тях, и по една отляво и отдясно. После светлината изгасна.

— Засега ще рискувам само толкова — каза Гандалф. — Тук някога имаше големи прозорци в планинския склон и шахти, водещи към светлината в най-горните етажи на Мините. Мисля, че сега сме ги достигнали, но навън отново е нощ и до сутринта няма да разберем дали е така. Ако съм прав, утре може наистина да видим как зората наднича през прозорците. Но междувременно е за предпочитане да не продължаваме. Нека си починем, ако можем. Досега всичко мина добре и отхвърлихме по-голямата част от мрачния преход. Но ни чака още много път до Портата, отворена към света.

Прекараха тази нощ в огромната пещерна зала, сгушени един до друг в ъгъла, за да се предпазят от течението; откъм източната арка като че непрекъснато нахлуваше студен въздух. Докато лежаха, мракът тегнеше от всички страни, дълбок и безконечен; потискаха ги самотата и необятността на издълбаните зали, на безкрайно разклонените стълби и коридори. И най-дивите измислици, които мрачната мълва бе нашепвала на хобитите, бледнееха пред истинските ужаси и загадки на Мория.

— Тук някога трябва да е имало голяма навалица от джуджета — каза Сам — и всички да са ровичкали като язовци поне петстотин години, за да сътворят това, че отгоре на всичко и повечето е в корава скала! За какво са го направили? Сигурно не са живели из тия тъмни дупки?

— Не са дупки — каза Гимли. — Това е великото царство и град Джуджетвор. И в древни времена той не е бил тъмен, а пълен със светлина и величие, както го помнят и до днес нашите песни.

Той се надигна и изправен в мрака, запя с дълбок глас, а ехото се носеше към свода: