Властелинът на пръстените

— Лотлориен! — възкликна Леголас. — Лотлориен! Стигнахме покрайнините на Златната гора. Уви, зима е!

Пред тях дърветата се издигаха високо в нощта, склонени над пътя и потока, които изведнъж навлизаха под разперените им клони. В неясната звездна светлина стъблата им изглеждаха сиви, а тръпнещите им листа напомняха чисто злато.

— Лотлориен! — каза Арагорн. — Щастлив съм да чуя пак песента на вятъра в дърветата! Все още сме на малко повече от пет левги от Портата, но не можем да продължим. Да се надяваме, че доблестта на елфите ще ни опази тази нощ от заплахата подир нас.

— Ако наистина има още елфи в този помръкнал свят — каза Гимли.

— Вече дълги години никой от моя народ не се е връщал към страната, из която сме бродили в древни времена — каза Леголас, — но чухме, че Лориен още не е изоставена, защото тук има тайна сила, отблъскваща злото от този край. Въпреки това малцина са виждали местния народ, който сега може би живее вдън горите, далече от северната граница.

— Наистина вдън горите живеят те — каза Арагорн и въздъхна, сякаш стар спомен се бе разбудил в душата му. — Тази нощ ще трябва сами да се погрижим за себе си. Ще повървим още малко, докато дърветата ни обградят отвсякъде, после ще се отдалечим от пътеката и ще потърсим място за почивка.

Той направи крачка напред, но Боромир стоеше нерешително и не смееше да го последва.

— Няма ли друг път? — запита той.

— Какъв по-хубав път би желал? — обърна се Арагорн.

— Чист и ясен път, та ако ще да води към гора от мечове — отвърна Боромир. — По странни пътища бе воден този Отряд досега и всички те ни носеха злочестина. Против волята ми минахме за зла беда през сенките на Мория. А сега казваш, че трябва да влезем в Златната гора. Но ние в Гондор сме чували за този опасен край и хората казват, че мнозина влизат в нея, ала малцина излизат, а и от тези малцина ни един не се е отървал невредим.

— Не казвай невредим, а непроменен и може би ще изречеш истината — каза Арагорн. — Но явно знанието се губи в Гондор, Боромире, щом в града на ония, що някога бяха мъдри, днес споменават Лотлориен със зли думи. Мисли каквото си искаш, но за нас друг път няма… освен ако решиш да се върнеш към Портата на Мория, да се изкатериш сред планинската безпътица или самичък да преплуваш Великата река.

— Води тогава! — каза Боромир. — Ала пътят е опасен.

— Наистина — каза Арагорн. — Прекрасен и опасен, но само злото трябва да се бои от него или ония, що носят зло със себе си. Последвайте ме!

Бяха изминали през гората малко повече от миля, когато излязоха пред нов поток, който бързо се лееше откъм гористите склонове, възхождащи на запад към планините. Чуха как из сенките надясно се плиска водопад. Тъмните, буйни води пресичаха пътеката пред тях и летяла като лист отвян с южняка из леса се вливаха в Сребропът, пораждайки водовъртежи в мрачните вирове сред подмолите.

— Ето Нимродел — каза Леголас. — Много песни са съчинили за този поток Горските елфи в древни времена. И до днес ги пеем на север, припомняме си дъгата над водопадите и златните цветчета, понесени в пяната. Всичко е мрачно днес и Нимроделският мост е рухнал. Ще измия краката си, защото мълвата нашепва, че тази вода изцелява умората.

Той тръгна напред, спусна се по стръмния бряг, нагази в потока и извика:

— Елате! Водата е плитка. Да я прегазим! На другия бряг можем да починем, а песента на водопада ще ни донесе сън и забрава за скръбта.

Един по един слязоха надолу и последваха Леголас. За миг Фродо спря на плиткото и остави водата да се лее над морните му нозе. Тя бе студена, но докосването й носеше нещо чисто, и когато продължи и потокът се изкачи до коленете му, той усети как вълните отмиват праха и умората от дългия път.

След като целият Отряд премина, всички насядаха, отпочинаха си и похапнаха; Леголас им разказа легендите за Лотлориен, които елфите от Мраколес още пазеха в сърцата си, легенди за слънчева и звездна светлина по ливадите край Великата река в далечните дни, преди светът да стане сив.

Малко по малко настана тишина и те чуха как песента на водопада нежно се носи из сенките. Фродо почти бе готов да повярва, че чува глас на певец сред плясъка на водата.

— Чувате ли гласа на Нимродел? — запита Леголас. — Ще ви изпея песента за девойката Нимродел, наречена с името на потока, край който живяла някога. На нашия горски език песента е прекрасна, но ето как звучи на западняшкия език, понякога така я пеят и в Ломидол.

С тих глас, едва доловим сред шепота на листата над тях, той запя: