Властелинът на пръстените

Копитата замлъкнаха. Фродо зърна как нещо тъмно пресече по-светлата пролука между две дървета, после спря. Напомняше мрачен конски силует, воден от по-дребна черна сянка. Близо до мястото, откъдето бяха напуснали пътеката, черната сянка се наклони на едната страна, после на другата. На Фродо му се стори, че чува сумтене. Сянката се приведе към земята и запълзя към него.

Отново го обхвана желанието да надене Пръстена, но този път то бе много по-силно. Толкова силно, че преди да се усети, ръката му вече бърникаше из джоба. Ала в този миг долетяха песни, примесени със смях. Черната сянка се изправи и отстъпи. Яхнала призрачния си кон, тя сякаш се стопи в мрака оттатък пътя. Фродо си пое дъх.

— Елфи! — възкликна Сам с дрезгав шепот. — Елфи, сър! Ако не го бяха дръпнали, щеше да изскочи от дърветата и да се втурне към гласовете.

— Да, елфи са — каза Фродо. — Човек може понякога да ги срещне из Горски предел. Те не живеят в Графството, но напролет и наесен дохождат насам от далечните си земи отвъд Стражевите хълмове. И добре, че дохождат! Вие не видяхте, но Черния конник бе спрял тук и тъкмо пълзеше към мен, когато започна песента. Щом чу гласовете, незабавно се измъкна.

— Ами елфите? — запита Сам, твърде развълнуван, за да се интересува от конника. — Не може ли да идем да ги видим?

— Чуйте! Те идат насам — каза Фродо. — Трябва само да почакаме. Песента наближаваше. Един ясен глас се извиси над другите. Той пееше на прекрасния елфически език, който Фродо разбираше слабо, а останалите — никак. И все пак с помощта на мелодията гласът сякаш се оформяше сред мислите им в думи, които донякъде разбираха. Ето песента, както я чу Фродо:

Ти, снежнобяла! О, прекрасна!
Кралице на задморски кът!
О, светлина неземно ясна
над трудния ни горски път!

Гилтониел! О, Елберет!
Ухае твоят дъх навред!
За тебе пеем песни, знай,
в далечния задморски край.

Ти в мрачен ден и в мрачен час
с сияйна длан пося звездите
и днес разцъфват те над нас
сред вятъра на висините.

О, Елберет! Гилтониел!
И тук, сред горския предел,
ще помним твоя звезден плам
на запад, над Морето там.

Песента свърши.

— Това са Върховните елфи! Те изрекоха името на Елберет, смаяно каза Фродо. — Рядко са виждани в Графството гости от този най-прекрасен народ. Малцина са останали днес в Средната земя, на изток от Великото море. Наистина странно съвпадение!

Хобитите седнаха в сянката край пътя. Не след дълго елфите се зададоха по пътеката към долината. Те бавно отминаваха и хобитите виждаха как звездната светлина блещука в косите и очите им. Не носеха факли, но край краката им сякаш се разливаше сияние, подобно на светлика по ръба на хълмовете, преди да изгрее луната. Сега те мълчаха. Последният елф от колоната се обърна, погледна хобитите и се разсмя.

— Привет, Фродо! — извика той. — Късничко се разхождаш навън.

Или си се изгубил?

Той повика останалите и цялата компания се струпа наоколо.

— Същинско чудо! — заговориха елфите. — Трима хобита нощем сред гората! Откакто Билбо си замина, не сме виждали такова нещо. Какво ли означава това?

— Това, прекрасни народе — отвърна Фродо, — означава просто, че, изглежда, сме тръгнали по един и същи път. Аз обичам да бродя под звездите. С радост ще приема вашата компания.

— Но ние не се нуждаем от компания, а и хобитите са толкова скучни — разсмяха се те. — И откъде знаеш, че имаме общ път, щом не ти е известно накъде отиваме?

— А вие откъде знаете името ми? — запита Фродо на свой ред.

— Ние знаем много неща. Някога често те виждахме с Билбо, макар че ти може да не си ни забелязвал.

— Кои сте вие и кой е вашият владетел? — запита Фродо.

— Аз съм Гилдор — отвърна водачът им, елфът, който пръв го поздрави. — Гилдор Инглорион от Финродовия дом. Ние сме Изгнаници и повечето от ближните ни отдавна отпътуваха, а и нашият престой тук ще е кратък, преди да се завърнем отвъд Великото море. Но някои от нашите все още живеят мирно в Ломидол. Хайде сега, Фродо, кажи ни, какво правиш? Защото виждаме над теб да тегне сянката на страха.

— О, премъдри народе! — намеси се Пипин. — Разкажете ни за Черните конници.

— Черни конници ли? — зашепнаха те. — Защо питате за Черни конници?

— Защото двамина Черни конници ни застигнаха днес или един от тях го стори дважди — каза Пипин — и току-що се измъкна, щом наближихте.

Преди да отговорят, елфите дълго си шепнаха на своя език. Най-сетне Гилдор се обърна към хобитите.

— Сега няма да говорим за това — каза той. — Мислим, че ще е най-добре да дойдете с нас. Друг е нашият обичай, но засега ще ви вземем по пътя си и ако желаете, ще нощуваме заедно.

— О, прекрасни народе! Това щастие надхвърля всяка моя надежда — каза Пипин.

Сам бе онемял.