Властелинът на пръстените

Той отново замлъкна, но Фродо не можа да се удържи от един сетен въпрос — онзи, чийто отговор най-силно искаше да узнае.

— Кажете ни за Върбалан, Стопанино — рече той. — Що за създание е това? Никога преди не съм чувал за него.

— Не, недейте! — възкликнаха Мери и Пипин в един глас и рязко се изправиха в креслата си. — Не сега! Не преди да се е съмнало!

— Правилно! — каза старецът. — Сега е време за отдих. Не са за слушане някои неща, когато светът тъне в сянка. Хайде, спете до зори, Том ви го повтаря! Нощен звук да не ви плаши, ни върбата стара!

С тези думи той духна лампата и със свещи в двете ръце ги изведе от стаята.

Дюшеците и възглавниците бяха меки като пух, а одеялата — изтъкани от бяла вълна. Хобитите се отпуснаха в дълбоките постели, придърпаха леките завивки и мигом заспаха.

В глухата нощ Фродо засънува, че лежи сред мрака. После видя как изгрява младата луна; под бледите й лъчи пред него се извиси черна скалиста стена, прорязана от тъмна арка като огромна порта. Стори му се, че нещо го издига, и като прелетя отгоре, той разбра, че скалите се извиват в планински пръстен, оградил просторна равнина, а сред нея като неръкотворна величествена кула стърчеше каменно острие. На върха бе застанала човешка фигура. За миг изгряващата луна увисна над главата му и проблесна в развяната бяла коса. Откъм мрачната равнина долетяха злобни крясъци и разногласен вълчи вой. Внезапно пред луната се мярнаха сенчестите очертания на огромни криле. Човекът вдигна ръце и от жезъла в десницата му лумна светлина. Могъщ орел се спусна надолу и го понесе. Гласовете заридаха, вълците заскимтяха. Прошумя мощен вятър и с него долетя тропотът на копита, които препускат, препускат, препускат откъм изток. „Черните конници!“ — помисли Фродо и се събуди, а тропотът още отекваше в главата му. Запита се дали някога отново ще събере смелост да напусне покоя на тези каменни стени. Лежеше неподвижно и продължаваше да се вслушва, но всичко бе спокойно. Накрая той се обърна на другата страна и отново заспа или заскита в някакъв друг сън, който щеше да забрави.

Край него Пипин спеше сладко, ала сънят му се промени и той се размърда със стон. Внезапно се събуди или помисли, че е буден, и отново чу в мрака звука, който бе смутил съня му: тип-тап, скърц — като клони, които се кършат под вятъра, вейчици-пръсти, които драскат по стена и прозорец: драс, драс, драс. Запита се дали край къщата има върби и изведнъж изпита ужасното чувство, че не е в никаква къща, а във върбата и отново слуша как му се надсмива, онзи отвратителен сух, скърцащ глас. Надигна се, усети под дланите си меките възглавници и успокоен си легна отново. В ушите му сякаш отекнаха думите: „Не бойте се от нищо! Почивайте в мир до заранта! Не обръщайте внимание на нощните звуци!“ И той пак заспа.

Шум на вода чу Мери в спокойния си сън — вода, която струи бавно и се разлива, разлива, разлива неудържимо около къщата като безбрежно черно езеро. Тя бълбукаше край стените и се издигаше бавно, но сигурно. „Ще се удавя! — помисли си той. — Тя ще пробие отнякъде и ще ме удави!“ Стори му се, че лежи в меко, лепкаво блато и скочи, усещайки под краката си ъгъла на студена и твърда плочка. Тогава си спомни къде е и отново си легна. Сякаш чу или си спомни, че е чул: „Нищо не минава през прозорци и врати освен сиянието лунно, лъчите звездни и вятърът над хълма.“ Свеж полъх люшна завесата. Пипин дълбоко въздъхна и пак заспа.

Доколкото можа да си спомни, Сам проспа с удоволствие цялата нощ, ако приемем, че пъновете могат да изпитват удоволствие.

Четиримата се събудиха едновременно сред утринните лъчи. Том шареше из стаята, подсвирквайки като скорец. Щом ги чу да шават, той плесна с ръце и се провикна:

— Хей! Насам, весел дол! Бесен дол! Юначета!

Той дръпна жълтите завеси и хобитите видяха, че зад тях са били скрити прозорци в двата края на стаята — на изток и на запад.

Бодро рипнаха на крака. Фродо изтича към източния прозорец и зърна посивели от росата зеленчукови лехи. А бе очаквал да види досами стените ливада, осеяна с отпечатъци от копита. Всъщност дългите колци, обвити с фасул, закриваха гледката, но над тях на фона на изгрева се извисяваше в далечината сивият връх на хълма. Бе бледо утро; на изток, отвъд източените облаци — същински къдели, зацапани с червено по краищата — лежаха искрящи жълти дълбини. Небето обещаваше дъжд, но утрото бързо се разгаряше и червените цветчета на фасула грейнаха над влажните зелени листа.

От западния прозорец Пипин надникна към море от мъгли. Сиво було обвиваше Гората. В една по-дълбока низина мъглата се разкъсваше на безброй струи и талази — там бе долината на Върбоструйка. Отляво потокът се спускаше по хълма и чезнеше в бледите сенки. По-наблизо имаше цветна градина и подрязан жив плет, замрежен от сребристи паяжини, а отвъд него — ниска трева, побеляла от росните капки. Върби не се виждаха.