Война на реалности

По дяволите всичко това. Единственото, което искаше е да се върне при колата. Там, откъдето бе тръгнал. Купища натрупани в невероятен безпорядък трупи го ограждаха от всички страни. Божичко, как въобще е успял да стигне дотук? Краят на купчината едвам се виждаше нейде далеч, струваше му се невъзможно да се е промъкнал през тази джунгла.

Започна да пълзи назад, по пътя, по който бе дошъл. Трупите под него се клатеха заплашително. Страхът правеше движенията му нервни. Внезапно се подхлъзна и падна между две трупи. За един ужасен, заслепяващ миг той бе отдолу, напълно откъснат от светлината, в някаква сумрачна прихлупена пещера. Напъна с всички сили и една от трупите подаде. Изкатери се подивял от ужас през образувания процеп и се просна отгоре, задъхан и треперещ.

Не знаеше колко време е лежал там. Представите му бяха напълно объркани. Дойде на себе си от някакъв глас.

— Мистър Бартън! Мистър Бартън! Чуваш ли ме?

Едвам успя да вдигне глава. На пътя, зад купчината трупи стоеше Питър Трилинг. Той се усмихваше топло на Бартън, подпрял ръце на кръста, с лице огряно от ярката слънчева светлина. Не изглеждаше много разтревожен. По-скоро доволен.

— Помогни ми — изхриптя Бартън.

— Какво правиш там?

— Опитах се да премина — Бартън приседна уморено. — Как по дяволите да се върна обратно?

В този миг забеляза нещо странно. Вече не беше обед. Беше привечер. Слънцето клонеше към хоризонта, към гигантската фигура на отвъдния край на долината. Той погледна часовника. Шест и половина. Прекарал бе седем часа на трупите.

— Безсмислено е да се опитваш да се измъкнеш — укори го Питър, докато се приближаваше внимателно. — Ако те не искат да напускаш долината, не бива да правиш опити.

— Аз ВЛЯЗОХ в тази проклета долина!

— Сигурно са искали да влезеш. Но сега не искат да излезеш. Трябва да бъдеш внимателен. Можеше да се заклещиш някъде отдолу и да умреш от глад и изтощение. — Питър очевидно се забавляваше от сцената. Той се покатери ловко на първата трупа и се запровира из лабиринта към Бартън. Бартън се изправи несигурно на крака. Страхът стегна гърлото му. За първи път бе вкусил от силите, които се разпореждаха в долината. Той пое с благодарност малката ръка на Питър и се остави да бъде изведен обратно. Колкото и да е странно, това стана само за няколко секунди.

— Слава Богу — Бартън отърка чело и вдигна сакото си от мястото, където го бе захвърлил. С настъпване на вечерта бе захладняло. — Поне за известно време се отказвам от подобни опити.

— По-добре да се откажеш завинаги — рече Питър с тих глас.

Нещо в тона му накара Бартън да подскочи.

— Какво искаш да кажеш?

— Само това, което казах. Ти прекара там седем часа — Питър се ухили нагло насреща му. — Аз бях този, който те задържа там. Аз те завъртях във времето.

Бартън се замисли над думите му.

— Значи ти си бил? И ти ме измъкна оттам.

— Разбира се — отвърна с безгрижен глас Питър. — Аз те задържах и аз те измъкнах. Когато ми се прищя. Исках да ти покажа кой командва тук.

Настъпи дълго мълчание. Момчето продължаваше да го гледа с нагла усмивка. Очевидно бе доволно от себе си. Наистина бе свършило добра работа.

— Видях те от площадката — обясни той. — Знаех къде отиваш. Предположих, че ще направиш опит да се прехвърлиш през бариерата. — Гърдите му се повдигаха развълнувано. — Никой освен мен не може да прави това. Аз съм единственият. Само аз зная как да го направя.

— Да пукнеш дано — отговори Бартън. Той заобиколи момчето и се вмъкна в колата. Когато запали двигателя и пусна ръчната спирачка, самоуверената усмивка напусна лицето на Питър. А след като обърна колата, на нейно място вече се бе появила нервна гримаса.

— Няма ли да ме закараш обратно? — извика Питър като тичаше край вратата. Лицето му бе пребледняло. — Долу сигурно е пълно с нощни пеперуди. Става тъмно!

— Толкова по-зле — отвърна Бартън и даде газ.

Лицето на Питър се озари от смъртна омраза. Той бързо се изгуби назад — смаляващ се стълб от бясна ненавист.

Бартън усети, че е плувнал в пот. Вероятно бе допуснал грешка. Спомни си, колко ужасно се чувстваше сред лабиринта от трупи, докато пълзеше в кръг като бръмбар в стъклена чаша. Момчето притежаваше голяма сила и сигурно не би се поколебало да я употреби срещу него. А като се прибавят и другите му проблеми и това, че е обречен да стои в тази долина неизвестно още колко.

Със сигурност през следващите дни долината щеше да му се види тясна.

* * *

Когато Бартън излезе на улица „Джеферсън“, Милгейт вече тънеше в мрак. Повечето магазини бяха затворени. Дрогерии, железарии, бакалии, безкрайни кафенета и евтини барове. Паркира пред „Магнолия клъб“ — порутен бар, сякаш готов да се разпадне всеки миг. Около входа се мотаеха някакви отдавна небръснати престъпни типове. Те не откъсваха безмълвни, пронизващи погледи от него, докато заключваше колата и пресичаше люлеещата севрата на бара.