Война на реалности

Едната стена на стаята беше затрупана с папки. Купища карти, доклади, стотици страници със сведения и записки. Пишещи машини, моливи, писалки, графики, обстойни изследвания, тетрадки, тефтери, подвързани и неподвързани. По стените висяха рисунки и фотографии. Рафтове с макетни материали. Триизмерен модел на града. Бои, четки, оцветители, лепила, чертожни принадлежности. Ролетка, метър, клещи, тел.

Очевидно работата тук кипеше отдавна. Доста бе свършено, като се има предвид, че групата на Скитниците не бе никак голяма. Но по лицата им се четеше твърда решимост. В тази работа те бяха заложили всичко. Не бяха склонни на компромиси.

— Искам да ви попитам нещо — заговори отново Хилда. Тя не забелязваше изгарящата между пръстите й цигара. — Казахте, че сте напуснали Милгейт през 1935-та. Като дете, нали така?

— Точно така — кимна Бартън.

— И не сте се връщали в града?

— Да.

В стаята се разнесе ропот. Бартън почувства безпокойство. Той стисна по-здраво желязната щанга и зачака.

— Знаете ли, — продължи Хилда като подбираше внимателно думите си — че през шосето, на около две мили извън града е спусната бариера?

— Зная — рече Бартън.

Всички очи бяха вперени в него. Хилда продължи бавно:

— Тогава как успяхте да влезете в долината? Бариерата не пропуска никого — нито да влезе, нито да излезе.

— Това е така — съгласи се Бартън.

— Трябва да ви е помогнал някой да влезете — тя рязко угаси цигарата. — Някой притежаващ свръхсила. Кой е той?

— Не зная.

— Да го изхвърлим — предложи един от Скитниците и се изправи на крака. — Или още по-добре…

— Почакайте! — Хилда вдигна повелително ръка. — Бартън, работили сме много години за да създадем всичко това. Не можем да рискуваме. Възможно е да сте изпратен за да ни помогнете, но може и да не е така. Само едно нещо знаем със сигурност. Вие не сте сам. Някой ви е помогнал, съдействал. И вие все още сте под негов контрол.

— Да — съгласи се уморено Бартън. — Някой ми е помогнал. Довел ме е дотук, през бариерата. И вероятно продължава да насочва стъпките ми. Но не знам нищо повече освен това.

— Трябва да го убием — предложи една от жена с кестенява коса. — Така поне ще бъдем сигурни. Щом не може да ни каже чий агент е…

— Глупости! — прекъсна я пълен мъж на средна възраст. — Нали той върна парка? И той поправи картите?

— Поправи? — Хилда му хвърли надменен поглед. — Промени, по-скоро. Откъде знаете, че ги е поправил?

Бартън облиза изсъхналите си устни.

— Вижте — започна той. — Какво мога да ви кажа? Ако не знам кой ме е довел тук, разбира се, че няма да мога да ви кажа.

Доктор Мийди застана между Хилда и Бартън.

— Млъкнете и ме слушайте! — изграчи той. — И двамата. — Гласът му беше суров, нетърпящ възражение. — Бартън не може да каже нищо. Може и да е провокатор, изпратен да подкопава работата ви. Възможно е наистина. Може да е нечие създание, свръхголем. Кой би могъл да докаже това в този момент. По-късно, когато започне реконструкцията. Ако всичко е наред и промените му отговарят на действителността ще знаете. Но не сега.

— Но тогава ще е твърде късно — отбеляза жената с кестенявата коса.

Мийди кимна мрачно.

— Да, тогава ще е вече късно. Връщане назад няма да има. Нито пък друг избор. Ако Бартън е провокатор, с вас ще бъде свършено — той се усмихна иронично. — Дори самият Бартън не знае как ще постъпи, когато дойде този момент.

— Какво искаш да кажеш? — запита някой в тълпата.

Отговорът на Мийди беше право в целта.

— Ще трябва да поемете този риск, независимо дали искате или не. Друг избор няма. Той е единственият, който досега е успял да извърши реконструкция. Само за половин час върна обратно целия градски парк. А вие не успяхте да го направите за цели осемнайсет години.

Настъпи изумена тишина.

— Вие сте безсилни — продължи Мийди. — Всички. Всички сте били тук по време на Промяната. И вие като мен сте засегнати. Но той не е. Ще трябва да му се доверите. Или ще рискувате, или ще си останете с вашите карти и чертежи, докато умрете от дълбока старост.

Известно време никой не посмя да наруши тишината. Скитниците стояха неподвижно, с опънати лица.

— Да — първа проговори жената с кестенявата коса. Тя побутна чашата с кафе и се отпусна назад в креслото. — Той е прав. Нямаме друг избор.

Хилда бавно огледа лицата на подредените в кръг, облечени в сиво мъже и жени. Навсякъде съзря само безнадеждно примирение.

— Добре — съгласи се тя. — Да почваме тогава. Колкото по-скоро, толкова по-добре. Съмнявам се, че ще имаме много време.

Само за няколко минути оградата беше съборена, поляната наоколо почистена, дори отсякоха няколко дървета и храсти. Премахнаха всичко, което би могло да попречи. Откри се просторна гледка към долината и градчето Милгейт, което се гушеше в нея.