Читаем Война на реалности полностью

— Как успя да се промъкнеш? — запита момчето. — Повечето хора не успяват. Трябва да има някаква причина.

— Да се промъкна? — учуди се Бартън. — През какво?

— През бариерата. — Момчето внезапно отстъпи назад и отклони поглед встрани. Бартън осъзна, че е чул нещо, което не е трябвало да чуе.

— Каква бариера? Къде?

Момчето сви рамене.

— През планините. Пътят е доста дълъг. Шосето е разнебитено. Защо дойде тук? С какво се занимаваш?

Можеше и да е само детско любопитство. Или нещо повече? Момчето имаше странен вид, слабо и костеливо, с огромни очи, над които се спускаше кафяв кичур коса. Интелигентно лице. Чувствително, за едно дете живеещо в забутан град нейде из южна Вирджиния.

— Може би, — каза бавно Бартън — аз зная как да минавам през бариерата.

Реакцията бе мигновена. Тялото на момчето се вцепени, очите му блеснаха и се впериха нервно в Бартън. Разтреперано то се отдръпна назад, далеч от него.

— Така ли? — гласът му издаваше объркване. — И как го правиш? Сигурно си пропълзял през някое слабо място.

— Дойдох по пътя. По магистралата.

Големите кафяви очи премигнаха.

— Понякога бариерата я няма. Сигурно си успял да минеш в такъв момент.

Сега Бартън започна да усеща безпокойство. До този миг просто бе блъфирал и то с успех. Момчето знаеше от какво е бариерата, а той не. Безпокойството му започна да прераства в страх. Като стана дума за това, по пътя не бе срещнал, нито задминал някакво превозно средство. Никой не отиваше, нито пък се връщаше от Милгейт. Шосето бе пусто, занемарено, обрасло в трева, с напукана настилка. Никакво движение. Само безлюдни хълмове и ниви, заградени с увиснали огради. Трябваше да се опита да научи нещо повече от това момче.

— Откога, — запита той предпазливо — знаеш за бариерата?

— Какво искаш да кажеш? — отвърна момчето. — Винаги съм знаел за нея.

— И всички ли тук знаят за нея?

Момчето се засмя.

— Разбира се че не. Ако знаеха… — той внезапно млъкна и отново сведе поглед. Бартън бе загубил малката преднина, момчето отново бе стъпило на здрава почва, задавайки въпроси вместо то да отговаря. Знаеше повече от Бартън и двамата го осъзнаваха.

— Ти си едно много умно момче — рече Бартън. — На колко си години?

— На десет.

— Как се казваш?

— Питър.

— Винаги ли си живял тук? В Милгейт.

— Аха — гърдите му се повдигнаха. — Къде другаде?

Бартън се поколеба.

— Напускал ли си някога града? Минавал си от другата страна на бариерата?

Момчето сбърчи вежди. Нещо се бореше в него, Бартън усети, че е докоснал някаква струна. Питър закрачи неспокойно из стаята, с ръце пъхнати дълбоко в джобовете на избелелите дънки.

— Ами да. Доста пъти.

— И как минаваш през бариерата?

— Има си начини.

— Искаш ли да ги сравним с моите? — предложи Бартън. Но момчето не се хвана на примамката.

— Мога ли да видя часовника ти? — запита то. — Колко камъни има?

Бартън свали часовника си и му го подаде внимателно.

— Двадесет и един.

— Хубав е — Питър го завъртя. Погали го нежно, след това го подаде обратно. — Всеки нюйоркчанин ли има такива часовници?

— Всеки, който е някой.

Питър замълча, след това каза:

— Не мога да спирам времето. Поне не за дълго — не повече от четири часа. Но скоро ще мога да го правя за цял ден. Какво мислиш за това?

Бартън не знаеше какво да мисли.

— Какво друго можеш да правиш? — запита той уморено. — Това не е нещо кой знае какво.

— Мога да заповядвам на неговите създания.

— Чии създания?

Питър сви рамене.

— Неговите. Сигурно знаеш. На този, който е на отсамната страна. С протегнатите напред ръце. Не оня със светлата коса, дето е като металическа. Другият. Не си ли го виждал?

Бартън реши да рискува.

— Не, не съм.

Питър го погледна изненадано.

— Трябва да си го виждал. И двамата трябва да си ги виждал. През цялото време са там. Понякога се изкачвам нагоре по пътя и сядам на една издатина, от която и двамата се виждат много добре.

Известно време Бартън се чудеше какво да каже.

— Ще ме вземеш ли някой път с тебе?

— Много е красиво — страните на момчето поруменяха, обхванат от ентусиазъм той забрави всякаква предпазливост. — В ясни дни лесно се различават и двамата. Особено онзи — на отвъдната страна. — Той се изкиска. — Смешна работа. В началото направо ме побиваха тръпки. Но после свикнах.

— Знаеш ли как се казват? — запита напрегнато Бартън, мъчейки се да открие и най-малката следа здрав разум и логика в думите на момчето. — Кои са те?

— Не зная — Питър се изчерви още повече. — Но някой ден ще открия. Трябва да има някакъв начин. Разпитвах съществата от най-ниското ниво, но и те не знаят. Направих дори един специален голем, с двойно по-голям мозък, ала и той не можа да ми каже. Може би ти ще ми помогнеш. Бива ли те с глината? Имаш ли опит? — той се приближи към Бартън и снижи глас. — Тук никой нищо не знае. Но има и подмолна опозиция. Нуждая се от помощ…

— Аха — едва успя да изговори Бартън.

Божичко, в какво се беше забъркал?

— Искам да проследя някой от Скитниците — продължи с развълнуван глас Питър. — Искам да разбера откъде идват и по какъв начин се появяват. Ако ми помогнеш, може би поне това ще открием.

Перейти на страницу:

Похожие книги

Лира Орфея
Лира Орфея

Робертсон Дэвис — крупнейший канадский писатель, мастер сюжетных хитросплетений и загадок, один из лучших рассказчиков англоязычной литературы. Он попадал в шорт-лист Букера, под конец жизни чуть было не получил Нобелевскую премию, но, даже навеки оставшись в числе кандидатов, завоевал статус мирового классика. Его ставшая началом «канадского прорыва» в мировой литературе «Дептфордская трилогия» («Пятый персонаж», «Мантикора», «Мир чудес») уже хорошо известна российскому читателю, а теперь настал черед и «Корнишской трилогии». Открыли ее «Мятежные ангелы», продолжил роман «Что в костях заложено» (дошедший до букеровского короткого списка), а завершает «Лира Орфея».Под руководством Артура Корниша и его прекрасной жены Марии Магдалины Феотоки Фонд Корниша решается на небывало амбициозный проект: завершить неоконченную оперу Э. Т. А. Гофмана «Артур Британский, или Великодушный рогоносец». Великая сила искусства — или заложенных в самом сюжете архетипов — такова, что жизнь Марии, Артура и всех причастных к проекту начинает подражать событиям оперы. А из чистилища за всем этим наблюдает сам Гофман, в свое время написавший: «Лира Орфея открывает двери подземного мира», и наблюдает отнюдь не с праздным интересом…

Геннадий Николаевич Скобликов , Робертсон Дэвис

Классическая проза / Советская классическая проза / Проза