Войнико, не питай!

— Имаме солидна поддръжка…

— Разбира се. Но въпросът за истинските ефикасни мерки в създалата се обстановка си остава. Ще ви трябват техника и хора — особено хора! Аз, разбира се, имам предвид военни специалисти, способни или да обучат местни кадри, или сами да приложат сила…

— Мистър Олин, длъжен съм да изразя протест срещу вашите думи. Не мога да ви позволя да говорите по този начин. Трябва… — Той стана и се заразхожда възбудено напред-назад из стаята. — Би трябвало да откажа да слушам подобни разсъждения!

— Моля да ме извините. Няколко пъти повторих, че това е хипотетична ситуация. Но същността, до която се опитвам да стигна…

— Не ме интересува, мистър Олин! — О’Дойн рязко спря пред мен. — Синият фронт не се интересува от тази ваша същност, ясно ли е?

— Разбира се — успокоих го аз. — Знам, че е така. Цялата тази схема е просто невъзможна.

— Какво? — зина О’Дойн. — Кое не е възможно?

— Тази работа с дворцовия преврат. Очевидно е, че всяко подобно начинание изисква помощ отвън — например добре обучени войници. Тя може да дойде единствено от някоя друга планета. Помислете само — коя планета би изпратила скъпо струващите си войски да се бият за политическа сила, която не е на власт? — Гласът ми полека отплава в неизвестността. Просто седях, усмихвах се и го наблюдавах, като че ли очаквах да отговори на въпроса ми. А той пък така ме беше зяпнал, сякаш искаше аз да му отговоря. Сигурно минаха поне двадесет секунди, преди да наруша тягостното мълчание, като едновременно с това се изправих. Постарах се в гласа ми да прозвучи извинение: — Очевидно нито една. Затова си правя заключение, че няма да станем свидетели на някакви по-значителни промени в политическата обстановка на Света Мария и поне в близко бъдеще тя ще продължава да е по-малката сестра на Мар и Кълтис. — Протегнах му ръка и допълних: — Искам да ви се извиня, че ми се налага да прекъсна интересното интервю, мистър О’Дойн. Колко неусетно мина времето! След петнадесет минути имам уговорена среща с президента и трябва да стигна до сградата на правителството. Искам да чуя мнението и на другата страна. Веднага след това ще бързам за космодрума, за да мога да се кача на кораба, излитащ тази вечер за Земята.

Той веднага стана и ми стисна ръката.

— О, моля ви се — започна О’Дойн на висок глас, но се усети и го понижи. — За мен беше удоволствие да ви запозная с политическата ситуация, мистър Олин — и ми пусна ръката почти със съжаление.

— Е, довиждане.

Обърнах се. Бях минал половината разстояние до вратата, когато той ме извика:

— Мистър Олин…

Спрях и го погледнах.

— Какво има?

— Чувствам, че… — отново повиши глас, преди да продължи: — Длъжен съм да ви помоля — заради членовете на Синия фронт и в името на Света Мария — да ми съобщите всички слухове за евентуалната готовност на някоя от останалите планети да се притече на помощ на сегашното ни правителство. На тази планета също има читатели и нямате право да им отказвате информация. Чували ли сте — при разговори или пък съвсем случайно — за планета, която е готова да предложи помощ на революционното движение, за да отхвърлим опеката на Екзотика и да гарантираме пропорционално представяне на народа в правителството?

Накарах го да почака малко, преди да отговоря:

— Не, мистър О’Дойн, не съм чувал.

Стоеше, без да мръдне, сякаш думите ми го бяха заковали за мястото му. Краката му бяха лека разкрачени, брадичката вирната, като че ли ми отправяше предизвикателство.

— Много съжалявам — довърших аз. — Довиждане.

Излязох. Не мисля, че ми каза нещо на сбогуване.

Отидох в сградата на правителството отсреща и прекарах двадесет минути в ободряваща, приятна беседа с Чарлс Перини, президента на Света Мария. След това тръгнах към космодрума, минавайки през Ню Сан Маркос и Джоузефтаун, и успях да се кача на кораба за Земята.

Там останах само колкото да проверя пощата си, след което веднага излетях за Хармония. Посетих мястото, където бе разположен Съветът на Обединените църкви, чрез който се управляваха двете планети на Сдружението — Хармония и Асоциация. В този град прекарах пет дни, обикаляйки из приемните на младшите офицери и така нареченото им Бюро за връзки с обществеността.

На шестия ден бележката, която бях изпратил на полевия командващ Уосъл още с пристигането си, най-после даде резултат. Заведоха ме в сградата на Съвета. Обискираха ме за оръжие — във възгледите на отделните секти съществуваха различия и по всичко личеше, че дори и за журналистите не се правеше изключение — и ме вкараха в офис с висок таван и голи стени. Там, зад масивно писалище, заобиколено от столове с прави облегалки, седеше човек, целият облечен в черно.

Единствено ръцете и лицето му не бяха покрити. Раменете му бяха широки като врата на хамбар, а върху бялото му лице сияеха черни като мрака очи. Надигна се, заобиколи писалището и ми протегна ръка. Извисяваше се с цяла глава над мен.

— Господ да ви даде благословията Си — каза той.