Воля

Зарко трепна. Думите на майстора го върнаха към действителността. Той неволно натисна по-силно. Ножът загреба повече глина, не устоя в ръцете му и изхвръкна на земята. Зарко се наведе, взе го и с ожесточение продължи да работи. Но тъкмо в това беше неговата грешка. Ръцете му силно трепереха и за втори път изпусна ножа. А третия път глината така силно дръпна ножа, че момчето се олюля, блъсна с ръка изолатора и той падна на земята.

Учителят не издържа и направи крачка напред, за да му помогне, но бай Васил го отстрани:

— Вървете си бе! Какво сте зяпнали тук? — Гласът му беше властен и пълен с негодувание. — Ще минем и без вас!

Двамата покорно се отдалечиха, без да кажат нито дума, а майсторът се приближи до Зарко, сложи бащински ръка на рамото му и ласкаво каза:

— Можеш! Аз видях, че можеш, но не си спокоен и затова не успя. Та това може да се случи с всекиго!

Зарко вдигна глава и го погледна с насълзени очи, в които имаше и отчаяние, и молба.

— Хайде, успокой се! — потупа го бай Васил. — Сега вече никой не ни гледа. Ще опитаме пак. — Той постави нов изолатор.

Уморен, отпаднал от силното преживяване, Зарко с безразличие отиде до колелото, взе ножа и започна да реже.

— Така, така! — одобрително клатеше глава старият майстор. — А сега стой! Почини си. Първият нарез е най-труден. Хайде заедно да го направим! — Той хвана двете ръце на Зарко, насочи ножа в глината по-правилно и след малко нарезът бе готов. — Направи сега ти втория!

За голяма изненада и на самия Зарко вторият нарез послушно, сякаш сам по себе си, стана като първия. Основата не представляваше трудност. Изолаторът беше не по-лош от другите. Бай Васил го ретушира, постави го на дъската отделно от своите и се обърна, цял сияещ от радост и задоволство:

— Видя ли как можеш? Хайде сега — всичко съвсем сам — и докато Зарко вземаше и поставяше нов изолатор на колелото, той продължаваше да бъбри весело, нагласявайки цигара в дългото си дървено цигаре: — Аз още от първия път, като те видях, разбрах, че от тебе ще стане майстор. Е, то се знае, иска се тук малко търпение и постоянство, ама лека-полека ще свикнеш. Ти мене гледай и от нищо не се бой; прах няма да дам да падне върху тебе! Бай ти Васил от нищо и от никого не се бои! Видя ли как и началникът си подви опашката, като му се скарах? — Той млъкна, види се, съобрази, че е попрекалил, а после додаде: — Ванката, началникът де, не е лошо момче. На времето аз съм го учил тука в тоя завод. Ама имаше си той образование, отиде, та свърши техникум и сега ми е началник. Нека! Та лошо ли е това? Не е лошо!

Зарко се увлече в работата си и почти напълно се успокои. Вторият изолатор стана още по-лесно и по-бързо. А след него — и трети, и четвърти. Когато след осмия изолатор се обърна назад, бай Васил го нямаше там. Той го видя в дъното на цеха да разговаря оживено с класния ръководител и началника Ризов. Около тях се бяха струпали почти всички работници, а до механичните колела бяха останали само Пройчо, Павката и Трифон. Погледите на всички бяха обърнати към него. Той почувствува, че се изчервява, но този път не от срам, а от гордост и удовлетворено честолюбие. На душата му беше радостно и светло, в ушите му звънеше топъл мъжки глас: „Ну, молодец! Очень хорошо!“ Сякаш Данилич беше при него.

12

От предишните съмнения и тревоги у Зарко не остана и следа. Работниците от формовъчния цех бързо го обикнаха и негласно поеха шефство над него. Когато той им разказа за случая с гърбавото момче, което бе чул да наричат Паяк, грамадният, но пъргав като тигър Асен Бочев сви мечешката си лапа в юмрук и се закани:

— Ако някой тук те обиди ей толкова — то й показа върха на нокътя си, — ти само ела и ми кажи.

Но от закрилата на шефовете не стана никаква нужда. По-добри закрилници от тях се оказаха трудолюбието, упоритостта и добрите обноски на Зарко. С тях той спечели любовта и уважението на всички работници в завода. Навсякъде го посрещаха с дружелюбна усмивка, навсякъде го смятаха за свой, за близък човек. И шефството на формовъчния цех се превърна в шефство на целия завод.

Изработването на изолатори за високо напрежение „Делта двадесет“ беше една от най-трудните работи в завода. Горанов много добре знаеше това, но той познаваше много добре и стария опитен майстор и затова на него повери за първи път своя необикновен ученик. Когато момчето успя да се справи с „Делта двадесет“, радостта на Горанов беше голяма. Един ден той го извика настрана и чистосърдечно му призна:

— Ако не бе успял да се справиш с „Делта двадесет“, ако беше се отчаял завинаги, единствен виновник за всичко щях да бъда само аз и това като камък щеше да ми тежи на съвестта. Но сега съм доволен. Щом като ти от тия трудности не се изплаши, значи, ще можеш да работиш навсякъде…

— И аз така мисля, другарю Горанов — каза самонадеяно Зарко. — Бих ви помолил да ме преместите в моделния цех. Там работата е по-творческа и по-интересна.

— В моделния? — почти извика изненадан учителят. — Ти знаеш ли какво значи моделен цех?