Време на промени

— В такъв случай, този човек би предпочел невежеството — той потрепери. — Знаеш ли, Кинал, този човек никога не е бил особено почтителен. Той е богохулствал, присмивал се е на изповедниците, надсмивал се е на приказките за богове. Но ти почти го превърна във вярващ с това твое лекарство. Ужасът да надникнеш в своята собствена душа — да узнаеш, че си напълно беззащитен, че всеки може да проникне в теб и в действителност го прави — такова нещо е невъзможно да се забрави.

— Невъзможно за теб — отвърнах аз. — За други това е празник.

— Този човек се придържа строго към принципите на Завета — рече Ноим. — За него уединението на душата е свято. В разголването й той вижда само перверзно удоволствие.

— Не разголване. Споделяне.

— Така по-благопристойно ли ти изглежда? Добре, Кинал, има някакво перверзно удоволствие в споделянето. Макар да сме вречени братя. След онази наша среща този човек се чувства опозорен и омърсен. Душата му е затлачена с пясък и кал. Така ли искаш да се чувстват всички? Прегърбени под тежестта на вината?

— Не е необходимо да има вина, Ноим. Един дава, друг получава, всеки излиза облагороден от тази размяна…

— Омърсен.

— Обогатен. Извисен. Състрадателен. Говори с другите, които са опитвали.

— Разбира се. Те ще прииждат от Манеран, бегълци без род и родина, а този човек ще ги разпитва за красотата на душеразголването. Извинявай — споделянето.

Видях мъката в очите му. Все още искаше да ме обича, но шумарското лекарство му бе разкрило неща за самия него, или може би за мен, които го караха да мрази човека, предложил му подобно средство. Той бе от онези, за които стените са нещо абсолютно необходимо. До този миг не бях го осъзнавал. Какво бях сторил, за да превърна във враг моя единствен вречен брат? Може би трябваше да опитаме повторно с лекарството? Не, едва ли и тогава нещата щяха да се изяснят. Ноим се страхуваше от своя вътрешен свят. Аз го бях превърнал във воин на Завета. Вече нямаше какво да му кажа.

След известно мълчание той добави:

— Този човек иска да те помоли за нещо, Кинал.

— Каквото и да е.

— Той не би искал да налага волята си на един почетен гост. Но ако си донесъл със себе си лекарството и го криеш в някоя от твоите стаи, моля те, освободи се от него. Разбираш ли ме? Не искам и помен от него в тази къща. Освободи се от него, Кинал.

62

Не измина много време и вестта за моя позор достигна Сала. Ноим ме запозна със съобщенията. Бях обрисуван като главен съветник на Върховния съдия на Порт Манеран и човек с огромно влияние в страната, а също така кръвен роднина на септарха на Сала, който, независимо от поста и облагите си, е изменил на Завета и се е отдал на позорно душеразголване. Обвиняваха ме не само в прекрачване на етикета и благоприличието, но и в нарушаване на манеранските закони, във връзка с употребата и разпространението на някакво шумарско лекарство, премахващо дарената ни от бога стена в душата. Използвайки измама и личните си връзки, се казваше по-нататък, аз съм организирал тайно пътуване до южния континент (Бедният капитан Кхриш. Дали са го арестували?) откъдето съм се завърнал с огромни количества от лекарството, а после насилствено съм накарал една моя държанка да го приеме. Освен това съм го разпространил сред някои висши представители на обществото, чиито имена се пазят в тайна по причина на тяхното искрено покаяние. В навечерието на моя арест съм избягал в Сала, а междувременно срещу мен е започнат съдебен процес и няма съмнение, че ще бъда най-сурово осъден. С цел да се възмезди нанесеният на държавата морален и финансов ущърб, всички мои земи и богатства се конфискуваха, с изключение на малка част, която да помогне в издръжката на моите невинни деца. (Все пак Сегворд си бе свършил работата добре.) Това последно решение вече беше приведено в сила, с цел да се предотвратят евентуални опити на моите сподвижници да прехвърлят част от спестяванията ми в Сала. Така повеляваше законът. И нека всички, които дръзнат да разголват душите си да знаят какво ги чака!

63

Не държах в тайна пребиваването си в Сала, защото нямах причини да се опасявам от гнева на моя брат — септарха. Момчето Стирон, току що седнало на трона, вероятно би се поколебало да ме премахне като свой потенциален съперник, но не и този улегнал и уверен в силите си Стирон, със седемнадесет години управление зад гърба си. Отдавна вече брат ми се бе превърнал в институция неразривно свързана с държавата и мислите на всички, докато аз бях само един странник, смътен спомен за по-възрастните, непознат за младите. При това говорех с противен манерански акцент и бях официално обвинен в грехопадение. Дори да възнамерявах да сваля от трона Стирон, кой би ме подкрепил?