Връхлита страховит легион

— Да. Тази опасност е достатъчно голяма, за да преценя, че трябва да съобщим за нея. Магията има свои характерни черти, уникални за всеки, който я прилага, но само най-опитните сред нас могат да ги различават. Мъжът, който повлия на заклинанието ми, за да призове бойния демон, ми е добре познат.

— Кой е той? — попита Каспар.

— Брат ми Беласко.

— Значи това е семеен проблем? — попита Каспар и присви очи, сякаш беше недоволен от наученото.

Брандос се размърда смутено.

— Ами… семейството е доста странно.

— Така изглежда. — Каспар се надигна с въздишка от креслото и отиде до прозореца. — Доста съм пътувал в живота си, до места, за които вероятно не сте и чували. Ъ-ъ… ти си чародей, нали?

— Това е титла сред сънародниците ми — обясни Амиранта. — Сатумбрийците.

— За пръв път чувам за тях — призна Каспар.

— Няма ги вече — рече Амиранта и дори Брандос се изненада от думите му. — Бяха изтребени преди много години от армията на Изумрудената кралица.

Каспар кимна.

— Запознат съм с историите за онези времена. — Не сметна за нужно да обяснява, че дори е служил във войска, сражавала се с онази армия. — Добре, да речем за момент, че вярвам на историята ти. Все още не мога да разбера какво те безпокои.

— Мисля, че обясних — отвърна Амиранта и в гласа му се долови нотка на нетърпение.

— Представи си, че съм изоставащ ученик — рече Каспар, приседна на края на бюрото и махна на мъжете да се настанят в креслата отсреща.

Амиранта седна и втренчи поглед в Каспар от Оласко, втория най-могъщ човек в кралство Мубоя. От пръв поглед си личеше, че това не е безгласен придворен, а мъж, който е видял много и може да бъде много опасен. Амиранта си даваше сметка, че най-добрият подход ще е да се избегне недоволството на този човек.

Така че заговори бавно, като премисляше всяка дума:

— Роден съм в едно селце далече на север, наричано от местните Сатумбрия. Предполагам, че навремето сънародниците ми са били чергари, като племената на изток от нас, но от много поколения живеехме в тази прекрасна долина и заобикалящите я ливади. Винаги сме плащали данък на онези градове държави или местни барони-бандити, които са ни предявявали претенциите си, но през повечето време са ни оставяли на мира. Имахме си селски съвет, който се събираше, за да решава всякакви въпроси, макар че като се замисля, вероятно това е било извинение за мъжете, за да могат да седят, да си пийват и да бъбрят далеч от семействата си. Жените се грижеха за децата и възрастните и всички ние почитахме нашите предци със страхопочитанието, с което други почитат боговете си. — Спря и си пое дъх. — Всъщност дори избягвахме да се обвързваме с богове: смятахме, че преклонението пред нашите предци е достатъчно. — Погледна Брандос, който също го слушаше внимателно: досега не беше чувал тази част от историята.

— Майка ми притежаваше пророческа дарба, или второ зрение, както го наричаме. Това я правеше уважавана и почитана. Според обичаите ни тя трябваше да живее в усамотение, в една колиба на хълма извън селището, но й осигуряваха прехрана и всички необходими удобства. Гледаха на нея като на нашите очи към другия свят и очакваха да ни дарява с мъдри съвети за всичко, което ни вълнува. По принцип тя би трябвало да спазва известно въздържание и да води скромен живот, но тя бе хубава жена и в действителност не станало така, защото мъжете я търсели. С времето родила трима сина. Аз съм най-малкият. Никой от нас не познава баща ни, или бащите ни. Майка ни категорично отказваше да ни просветли по този въпрос. В края на краищата и тримата бяхме отгледани и възпитани от нея. — Той се намести в креслото, сякаш спомените за онези дни го караха да се чувства неудобно.

— Продължавай — подкани го Каспар, нетърпелив да се стигне до същината на въпроса.

— Никой от нас не можеше да чете, научихме се доста по-късно. Затова пък познавахме магията. И тримата бяхме наследили дарбата й, макар че при всеки от нас тя се проявяваше по различен начин. Занимавахме се предимно с тъмни изкуства, тъй като майка ни бе заклинателка на тъмните тайни. Предполагам, че дарбата й е имала известна цена, може би е сключила договор с тъмните сили, но това са само мои разсъждения. Още като малък усещах край себе си нечие присъствие, долавях неща, които не можех да видя, и жадувах да ми се разкрият. Налнар бе първият, който откликна на призивите ми, и макар че по природа не е зъл, мисля, че няма почти никакви задръжки. На няколко пъти ме нарани доста сериозно, преди да успея да го подчиня. Ала след като пречупих волята му, ми стана другар за цял живот. Сега вече мога да го призовавам с една дума и той ми се подчинява безпрекословно. От тези, които съм викал от демонското царство, той е най-надеждният слуга.

— Имаш и друг, така ли? — попита Каспар.

— Да — отвърна Амиранта. — Доста. Повечето се подчиняват напълно на волята ми.

— Повечето?

— Има няколко, които покорих наскоро, но не смея да разчитам на тях — отвърна чародеят и отново се намести в креслото, притеснен, че трябва да обсъжда тези въпроси.

Брандос повдигна вежди и подхвърли малко подигравателно: