Връхлита страховит легион

Никакъв отговор. Тя слезе от коня и влезе в тъмната пещера.

Носеше чайник и прибори за хранене — нож, няколко лъжици, вилици и две глинени купи. Беше ги взела от странноприемницата — знаеше, че доскорошният й собственик вече няма да има нужда от тях.

Откри отшелника опрян на стената, със затворени очи.

— Събуди се, старче!

Възрастният човек не помръдна.

Тя остави вързопа с подаръците на земята и се наведе. Знаеше, че е мъртъв, още преди да го докосне. Огледа го бързо, но не откри никакви рани. Просто беше издъхнал в съня си. На лицето му не бе изписана болка, нито тялото му бе сгърчено от терзания.

Тя въздъхна. Каза си, че хората все пак в края на краищата умират. Отшелникът беше наистина стар и просто му бе дошло времето.

Помоли се на Богинята да се погрижи за него, когато се появи в Залата на Лимс-Крагма, и излезе от пещерата. Метна се на коня и препусна на юг. Докато поглеждаше за последен път през рамо към пещерата, се зачуди дали има някой друг на този свят, освен нея, който ще забележи смъртта на стария отшелник. Но скоро забрави тази мисъл, тъй като сега трябваше час по-скоро да се добере до Итра и да прати вест до храма в Крондор.

Пъг от Острова на чародея, вероятно най-великият магьосник в цяла Мидкемия, махна с ръка и вдигна една бариера, за да опази себе си и спътниците си от дразнещия очите дим. После погледна елфския Тъкач на заклинания Темар и каза:

— От сто години не бях виждал нещо толкова сериозно.

Темар кимна.

— Аз съм виждал няколко от този тип, но не много. Сушата и светкавиците са лоша комбинация, Пъг.

Темар бе от елфската общност в Баранор. Вече десет години Пъг и Миранда навестяваха тази изолирана страна в далечните планини на Кеш, известни като Върховете на Куор, и се опитваха да разберат по-добре тези странни същества, тези, които те пазеха — така наречените свен'гар-ри, и също толкова странната раса на куорите.

— Миналата седмица не беше чак толкова сухо — продължи Темар. — Но тук тревата е станала на слама и й трябва само искра, за да пламне. — Посочи на север. — Вятърът също не работи за нас — раздухва огъня и разнася искри.

— Дъжд? — попита Пъг.

Елфът го дари с една от мимолетните си усмивки.

— Пъг, може и да разбирам нещичко от заклинания за времето, но не съм чак такъв майстор. Няма достатъчно влага във въздуха, нито облаци, които да събера. Бих могъл да опитам, но зная, че ще е само загуба на време.

Силен пукот оповести пристигането на Магнус. Елфът не трепна при внезапната поява на магьосника, но Пъг се изненада, като видя, че не е сам.

— Здравей, татко — каза високият белокос магьосник.

— Кой е този? — попита Пъг.

— Амиранта от Сатумбрия. Ще е добре да поговориш с него.

— Не можеше ли да почака, докато се върна?

— Мисля, че не — отвърна Магнус.

Пъг кимна.

— Защото срещаме затруднения с този пожар — рече Пъг и посочи бушуващия по съседния склон огън. — Не мисля, че ще стигне Баранор, но не е изключено. Условията са доста неблагоприятни. — Кимна на Амиранта и продължи: — Прощавай, че не ти обърнах внимание, но както виждаш, времето ни е ограничено.

Темар също кимна, за да поздрави новодошлия.

— Пъг, следващите няколко часа тук ще е доста горещо.

— Не можете ли да обърнете посоката на вятъра? — попита Магнус.

— Бих могъл да опитам — отговори елфът, — но няма да е на чак толкова широк фронт. А и както всички останали действия, свързани с фундаменталните елементи, ще трябва да се плати определена цена.

— Значи дъждът е изключен? — попита Амиранта и погледна към бързо приближаващия се огнен ад.

— Няма ни най-малка надежда — отвърна Темар.

— Може би ще мога да ви помогна — рече Амиранта. — Ако обичате, отдръпнете се.

Пъг, Магнус и Темар отстъпиха и Амиранта излезе напред. Когато реши, че са на безопасно разстояние, вдигна ръка, затвори очи и произнесе едно заклинание. Ярка светлина блесна от ръката му и прогори линия в земята. За броени секунди тя обгърна магьосника. Той кимна доволно, пристъпи извън кръга, като внимаваше да не настъпи линията, и се върна при хората, които го гледаха.

Подхвана ново заклинание, по-дълго и заплетено, и в кръга се появи нещо. Тъй като не знаеше как по-точно да го опише, Пъг го определи като фигура от вода с приблизително човешка форма, но с течна консистенция. По повърхността й минаваха вълнички, на раменете й се бяха събрали мехури, сякаш задържани от полупрозрачна мантия. Странното същество извика нещо на език, който звучеше като тътнеж на бързеи или морски прибой, и се нахвърли върху Амиранта. Чародеят остана неподвижен, а когато стигна очертания кръг, съществото отскочи назад.

— Призовах те — заговори напевно Амиранта, — и ще изпълниш волята ми.

Съществото изобщо не изглеждаше склонно да се подчини, но Амиранта подхвана ново заклинание и то се усмири. Амиранта посочи приближаващия се огън, произнесе някаква дума и кръгът изчезна.

Водното създание започна да расте. Пъг и останалите отстъпиха изумени назад, докато то само за секунди нарасна двойно. Амиранта му обърна гръб, приближи се към тях и каза:

— Това нещо ще се погрижи за проблема ви.