Вуду

Но това е досадна работа, още повече, че за нормалният бокор — който няма таланта и умението на истински художник — е почти невъзможно да докара парцалената кукла до прилика с лицето на когото и да е. Затова винаги се налагаше куклата да се разкраси с кичур от косата на жертвата, с неин косъм или капка кръв. Доставянето на който и да е от тези предмети не е лесна работа. Невъзможно е да се обикаля седмица след седмица около бръснаря или фризьора на жертвата в очакване тя да се подстриже. Трудно би могло и да се помоли за няколко частици от нокът, след като е била на маникюр. И почти единственият начин да се получи капка кръв от жертвата е тя да бъде нападната, при което рискуваш да те задържи полицията, а бокорът тъкмо това се стреми да избегне, като прибягва до магия, а не до юмруци, нож или пистолет.

Всички тези неприятности можеше да се избегнат, като се използва добра снимка вместо кукла. Доколкото бе известно на Лавел той бе единственият бокор, който някога бе прибягвал до употребата на това съвременно средство в практиката на вуду. Първият път, когато го бе опитал, не бе очаквал да подейства — шест часа след края на ритуала, обаче, избраната жертва бе мъртва, смачкана от колелата на изпуснат камион. Оттогава Лавел бе предпочитал снимките при всички церемонии, в които обикновено се използваше кукла. Очевидно и у него имаше нещо от чувствителността на брат му Грегъри и вярата му в механичния век.

Коленичил върху пръстения под на бараката край ямата, сега той пробиваше с химикалка дупки в горната част на всяка от увеличените снимки. После ги наниза върху тънка найлонова корда. В пръстения под, от двете страни на ямата, бяха забити два дървени кола, точно един срещу друг. Лавел привърза краищата на кордата към двата кола. Снимките на децата на Досън затрептяха над центъра на ямата, осветени от неземния оранжев блясък, който струеше от загадъчното й, повдигащо се дъно.

Скоро щеше да убие децата. Беше дал на Досън още няколко часа, последна възможност да се оттегли, но знаеше, че Досън няма да отстъпи.

Нямаше нищо против убийството на деца. Дори го очакваше с нетърпение. Убийството на много младите носеше особена радост.

Облиза устни.

Излизащите от ямата звуци — далечният ромон, който изглеждаше съставен от десетки хиляди съскащи и шепнещи гласове — нараснаха малко, когато Лавел ги закрепи на избраното място. Към шепота се добави нещо ново, по-обезпокоително — не само ярост, не само заплаха, а и нещо неясно, което свидетелстваше за чудовищни нужди, за противна лакомия, за кръв и поквара, звукът на тъмен и незадоволим глад.

Лавел се освободи от дрехите си.

Докато галеше гениталиите си, отправи кратка молитва.

Беше готов да започне.

Вляво от вратата на бараката имаше пет големи медни легена. Във всеки имаше различно вещество — бяло и царевично брашно, стрита тухла, въглища и корени на прах. Лавел загреба шепа от стритата тухла и като я остави да се стича бавно и равномерно, започна да рисува нещо сложно покрай северната страна на ямата.

Рисунката се наричаше уеуе и представляваше образа и силата на астралното могъщество. Хунгонът и бокорът трябваше да познават стотици видове уеуе. Като рисуваше няколко подходящи уеуе преди началото на ритуала, жрецът привличаше вниманието на божествата към Умфор, храма, където щяха да се извършат обредите. Уеуе трябваше да се рисува свободно, без помощта на шаблон и съвсем определено, без предварителна скица върху земята. И въпреки свободното рисуване уеуе трябваше да е симетрично и правилно разположено, ако трябваше да постигне някакъв ефект. Създаването не уеуе изискваше много практика, чувствителна и жива ръка, набито око.

Лавел загреба втора шепа от стритата тухла и продължи работата си. След няколко минути беше нарисувал онзи уеуе, който изобразяваше Симби И-Ан-Кита, едно от тъмните божества на Петро.

Избърса ръце в чиста, суха кърпа, като се освободи от повечето стрита тухла. Загреба шепа брашно и започна да рисува друг уеуе покрай южната страна на ямата. Очертанията се различаваха много от предишните.

Нарисува всичко четири сложни фигури, по една за всяка от страните на ямата. Третата бе очертана с въглищен прах. Четвъртата бе нарисувана с прах от корен.

После, като внимаваше да не бутне някой уеуе, той коленичи гол на ръба на ямата.

Взря се надолу.

Надолу…

Подът на ямата се размести, завря, промени се, завъртя се, запуши, приближи се, запулсира, отдалечи се. Лавел не бе поставил огън или друга светлина в дупката, но тя все пак светеше и проблясваше. Отначало дъното на ямата бе само на един метър от него, както го бе направил. Но колкото повече се взираше, толкова по-дълбоко изглеждаше то. Вече беше десет метра, не един. Стана сто. А сега десет километра. Сега сякаш стигаше до самия център на Земята. Ставаше все по-дълбоко, все по-дълбоко и по-дълбоко, по-дълбоко отколкото е разстоянието до луната, до звездите, по-дълбоко от разстоянието до края на Вселената.