За подмяна

Първоначално фигурата изглеждаше съставена от множество пърхащи криле, но малко по малко доби по-материални очертания. А когато видях кой е, челюстта ми провисна може би в нелогичен опит да ми помогне да освободя парещите сълзи, напиращи в очите ми. Нещо се бе случило. Това не бяха познатите ми побъркани птици. Устните ми трепереха толкова силно, че ако до мен имаше някой, той едва ли щеше да разбере името, което произнесох.

— Суедж?

Тя се усмихна и видях, че белегът на лицето ѝ е изчезнал. Изглеждаше цяла и беше прекрасна.

— Трябва да побързаме, Джек — каза тя и аз забравих за шума зад мен и прошепнах:

— Какво правиш тук? Как се измъкна?

— Намерих нови приятели — отговори тя. — Захванали сме се с нови неща. Междината се затваря. Аз съм мостът. — Изглеждаше горда от ролята си и странно умиротворена. Направих крачка напред с намерение да я прегърна, но тя вдигна ръка, за да ме спре. Вгледах се в нея и се удивих — тя излъчваше светлина.

— Трябва да вървиш в обратна посока — каза тя. — До най-долното ниво.

— Но изходът е насам…

Тя поклати глава:

— В обратна посока. И още нещо… Ратчет вече не ти е нужен. Хвърли го.

— В никакъв случай! — отсякох аз, но тя ме прекъсна с увереност, каквато никога не бе демонстрирала.

— Трябва! И след това бягай. Поръчаха ми да ти предам следното: направил си много повече, отколкото някога ще разбереш.

Поклатих глава отрицателно, но изражението ѝ беше непреклонно. Чувствах се като че ли аз съм детето, а тя е пазителка на някаква тайна истина, недостъпна за мен.

Внезапно осъзнах, че стъпките зад мен са съвсем наблизо.

— В какво си се превърнала? — попитах я бързо.

Суедж отново се усмихна, вдигна ръце… и изчезна.

Хвърлих се назад в шахтата, сякаш някой ме бе тласнал с все сила в гърба. В мига, в който се озовах обратно в нея, над главата ми се разнесе вик и аз без замисляне скочих надолу и тежко тупнах на следващото ниво. За миг си спомних къде се намирам — мястото ми бе познато от онази експедиция, когато се бях надрусал с рапт, — но преди да съобразя какво да правя, около мен зачаткаха куршуми, така че се хвърлих, без да гледам, в първия страничен тунел и побягнах.

Тичах покрай места, които ми бяха непознати, и врати, които изглеждаха много странни. Видях ръждясал надпис „Багаж“, но минах като вихрушка покрай него, без да забавям ход. Спомних си какво ми бе наредила Суедж и бръкнах в джоба на сакото си. Извадих чипа, в който се намираше Ратчет, и го задържах в ръката си за миг. Не исках да го изоставям по този начин, но някаква интуиция ми подсказваше, че става дума за много по-важни неща. Положих го внимателно на пода и пак побягнах.

Забелязах познат ъгъл, завих, прескочих наведнъж две-три стъпала и се озовах в едно от реактивните сопла.

Преследвачите ме настигаха и ми се струваше, че няма да се спася. Но бях решен да опитам.

Тичах покрай безкрайни метални стени, белязани от шарката на времето, чувах свистенето на вятъра в ушите си, спъвах се, но се изправях и се носех с всички сили в тунела. И през цялото време чувах зад себе си приближаващите се стъпки на онези, които искаха да ме заловят. От време на време чувах епизодични изстрели. Още не ме бяха улучили, но лудият ми късмет едва ли щеше да продължава безкрайно.

Продължавах да тичам, но дробовете ми вече не издържаха. И краката ми започваха да се предават, а мускулите ми се разтапяха в огън. Крачките зад гърба ми вече громоляха опасно близко, но аз не изпитвах никакво желание да се разделям с живота. Хвърлих се с последно усилие напред, но пропаднах, краката ми загубиха ритъма си, а стените около мен — досега не им бях обърнал много внимание — се завъртяха лудешки.

И когато реших, че от това пропадане връщане не може да има, една малка ръчичка се вкопчи в моята.

Ръката беше топла и нежна, но гласът, който чух да шепне в ухото ми, беше твърд. Глас, в който познах нещо от моя глас, както и от гласа на Хена:

— Хайде, тате — каза тя. — Време е да тръгваме.

Не поставих предложението под въпрос и само стиснах по-силно тънките пръстчета. Някаква сила ме дръпна напред, а гласът продължаваше да шепне. Краката ми намериха нова сила, болката в гърдите ми изчезна или може би се усили над прага на сетивата ми. Тялото ми всмукна ред от хаоса около мен и започна отново да функционира по желания начин.

Така и не паднах, нещо повече — намерих нов ритъм. Понесох се през тунела като дете, устремено към морето, различимите допреди малко подробности по стените се сляха в сива пелена и единственото, което остана достъпно за изморените ми сетива, бе малката топлинка и шепотът. Тялото ми пронизваше пространството с такава скорост, че не бях удивен, че тропотът на преследвачите ми заглъхва. Знаех, че ме следват, но това като че ли вече нямаше значение. Те можеха да разчитат само на омразата си, докато аз се бях убедил, че има и по-висша сила.