Затворникът на рая

Сякаш не чул въпроса ми, посетителят закрачи из книжарницата, като старателно оглеждаше всичко с почти хищен интерес. Куцането му подсказваше, че под тия дрехи навярно се крият доста тежки травми.

— Спомен от войната — рече непознатият, сякаш бе прочел мислите ми.

Следях го с поглед, докато обикаляше насам-натам; досещах се къде ще пусне котва. Точно както предполагах, той се спря пред стъклената витрина на абаносовия шкаф, реликва още от основаването на книжарницата през 1888 г. Тогава прапрадядо Семпере — по онова време млад мъж, току-що завърнал се от Карибите, където ходил да си търси късмета — заел пари, за да купи стар дюкян за ръкавици и да го направи книжарница. В този шкаф, нашата почетна светиня, по традиция пазехме най-ценните си екземпляри.

Посетителят се приближи толкова до витрината, че дъхът му остави следа от па̀ра по стъклото. Извади очила, сложи си ги и се зае да изучава съдържанието й. В този миг ми заприлича на невестулка, която оглежда току-що снесените яйца в някой кокошарник.

— Красива вещ — промърмори. — Сигурно струва бая парици.

— Това е семейна антика. Стойността й е предимно сантиментална — отвърнах аз, притеснен от преценките на този странен клиент, който сякаш таксуваше с поглед дори въздуха, който дишахме.

След малко той прибра очилата си и заговори с премерен тон.

— Доколкото разбрах, за вас работи един господин, добре известен със своята изобретателност.

Тъй като не му отговорих веднага, той се обърна и ме опърли с поглед.

— Сам съм, както виждате, господине. Ако бъдете така любезен да ми кажете кое заглавие ви трябва, с най-голямо удоволствие ще го потърся.

Непознатият ми отправи една усмивка, в която нямаше нищо дружелюбно, и кимна.

— Виждам, че имате екземпляр от „Граф Монте Кристо“ в този шкаф.

Не беше първият клиент, който забелязваше това издание. Подхванах официалната реч, която си бяхме подготвили за такива случаи.

— Господинът има много добро око. Това е великолепно издание, номерирано и с илюстрации от Артър Ракъм4. Произлиза от частната библиотека на голям колекционер от Мадрид. Уникален, каталогизиран екземпляр.

Посетителят ме слушаше равнодушно. Беше съсредоточил цялото си внимание върху структурата на абаносовите рафтове и ясно даваше да се разбере, че думите ми го отегчават.

— На мен всички книги ми изглеждат еднакви, но ми харесва синьото на корицата — пренебрежително рече той. — Ще я взема.

При други обстоятелства щях да подскоча от радост заради възможността да продам вероятно най-скъпата книга, с която разполагахме, но при мисълта, че това издание ще се озове в ръцете на тоя тип, стомахът ми се обърна. Нещо ми подсказваше, че ако томчето напусне книжарницата, никой вече не би се потрудил да прочете дори първия му абзац.

— Изданието е много скъпо. Ако желаете, господине, мога да ви покажа други издания на същата творба, които са в отлично състояние и на далеч по-достъпни цени.

Хората с дребна душица винаги се опитват да накарат другите да се почувстват незначителни; непознатият, чиято душа сигурно можеше да се побере на върха на карфица, ми отправи най-презрителния си поглед.

— А на това отгоре също имат сини корици — добавих аз.

Дръзката ми ирония не го впечатли.

— Не, благодаря. Искам този екземпляр. Цената е без значение.

Кимнах неохотно и отидох до шкафа. Извадих ключа и отворих остъклената вратичка. Чувствах как непознатият пронизва с поглед гърба ми.

— Хубавите неща винаги са под ключ — промърмори той под сурдинка.

Измъкнах книгата с въздишка.

— Колекционер ли е господинът?

— Да, би могло да се каже. Но не на книги.

Обърнах се с изданието в ръка.

— А какво колекционирате?

Мъжът отново пропусна въпроса ми покрай ушите си и протегна ръка към книгата. С мъка потиснах импулса да я върна обратно в шкафа и да ударя ключа. Баща ми нямаше да ми прости, ако пропуснех такава продажба в тия трудни времена.

— Цената е трийсет и пет песети5 — заявих, преди да му подам книгата с надеждата, че тази цифра ще го разколебае.

Той кимна, без да му мигне окото, и извади банкнота от сто песети от джоба на костюма си, който надали струваше и едно дуро6. Зачудих се дали не е фалшива.

— Страхувам се, че нямам ресто за такава едра банкнота, господине.

Щях да го поканя да изчака малко, докато изтичам до най-близката банка, за да разваля банкнотата, а същевременно и да се уверя, че не е фалшива, но не ми се искаше да го оставям сам в книжарницата.

— Не се безпокойте, истинска е. Знаете ли по какво се познава?

Непознатият вдигна банкнотата срещу светлината.

— Погледнете водния знак. И тези линии тук… Текстурата…

— Да не би господинът да е експерт по фалшификациите?

— Всичко е фалшиво на тоя свят, млади човече. Всичко освен парите.

Пъхна банкнотата в дланта ми и сключи юмрука ми около нея, като ме потупа по кокалчетата на пръстите.

— Задръжте рестото на моя сметка до следващото ми посещение — рече той.

— Това са много пари, господине. Шейсет и пет песети…

— Дреболия.

— Нека поне да ви дам разписка!

— Имам ви доверие.

Непознатият оглеждаше книгата с безразличие.