Затворникът на рая

Валс светкавично слезе от задната седалка и се прехвърли на волана. Държейки с лявата ръка на таблото револвера, насочен към входа на фабриката, директорът даде на заден ход и натисна педала за газта. Колата се стрелна към мрака през дупките и локвите, с които бе осеяна улицата. Докато се отдалечаваше, зърна отблясъка на няколко изстрела към портата на фабриката, но никой от тях не стигна до автомобила. Едва когато се бе оттеглил на около двеста метра, Валс обърна колата и, форсирайки докрай, се махна от това място, като хапеше устни от ярост.

21

Притаен в чувала, Фермин можеше само да чува гласовете им.

— Хей, ти, провървя ни — провикна се новакът тъмничар.

— Фермин вече заспа — обади се доктор Санауха от своята килия.

— Лесно им е на някои — каза тъмничарят. — Ето, можете да го отнесете.

Фермин чу стъпки наоколо и усети внезапно разтърсване, когато един от гробарите затегна здраво възела. После двама души го вдигнаха и го повлякоха по каменния коридор, без да се церемонят. Фермин не смееше да помръдне ни един мускул.

Ударите от блъскането в стъпала на стълби, ъгли и врати безмилостно пронизваха тялото му. Пъхна юмрук в устата си и го захапа, за да не изкрещи от болка. След придвижване, което му се стори безкрайно, почувства, че температурата спадна изведнъж, а онова клаустрофобично ехо, което отекваше из цялата крепост, се изгуби. Вече бяха навън. Влачиха го още няколко метра по твърд, осеян с локви паваж. Студът започна бързо да прониква през чувала.

Накрая усети, че го вдигат и го хвърлят в празното пространство. Приземи се върху нещо, което приличаше на дървена повърхност, и чу стъпки, които се отдалечаваха. Фермин пое дълбоко дъх. Вътрешността на чувала смърдеше на изпражнения, разложена плът и нафта. Чу шума от мотор на камион и след един рязък тласък усети движението на возилото. Заспускаха се по някакъв склон, от което чувалът се търкулна. Фермин осъзна, че камионът се носи с бавно друсаме надолу по същия път, по който го бяха докарали в затвора преди месеци. Спомняше си, че тогава изкачването на планината се бе оказало дълго и с много завои. Скоро обаче забеляза, че возилото зави и пое в нова посока по грапав, неасфалтиран път през равнинен терен. Бяха се отклонили от главното шосе и Фермин се изпълни с увереност, че навлизат навътре в планината, вместо да се спускат към града. Нещо се беше объркало.

Чак тогава му хрумна, че Мартин може би не бе изчислил всичко, че някаква важна подробност му бе убягнала. В края на краищата, никой не знаеше със сигурност какво правеха с труповете на затворниците. Може би се отърваваха от тях, като ги хвърляха в някаква пещ — нещо, за което писателят надали бе помислил. Представи си как Салгадо, събуждайки се от мъртвешкия сън, причинен от хлороформа, се смее и разправя, че преди да гори в ада, Фермин Ромеро де Торес — или както там му е името, мътните го взели! — е изгорял приживе.

Пътуването продължи още няколко минути. След малко, когато камионът започна да забавя ход, Фермин я долови за пръв път. Чудовищна смрад. Смрад, каквато не бе усещал никога през живота си. Сърцето му се сви и докато едва се сдържаше да не повърне от неописуемата воня, му се прииска да не бе слушал оня безумец Мартин и да си бе останал в килията.

22

Когато пристигна в крепостта Монжуик, господин директорът слезе от колата и се втурна към кабинета си. Секретарят му, закотвен на малкото си бюро до вратата, печаташе с два пръста на машина дневната кореспонденция.

— Зарежи това и незабавно ми докарай тук оня кучи син Салгадо — нареди Валс.

Секретарят го погледна объркан. Явно се чудеше дали да каже нещо.

— Не стой като истукан. Размърдай се!

Стреснат, секретарят се изправи, като избягваше да срещне гневния поглед на директора.

— Салгадо умря, господин директор. Ей сега, тази нощ… Валс затвори очи и пое дълбоко дъх.

— Господин директор…

Без да си прави труда да обяснява, Валс хукна като хала и се спря чак пред килия №13. Когато го видя, полузадрямалият тъмничар се сепна и отдаде чест по войнишки.

— Ваше превъзходителство, какво…

— Отваряй! Бързо!

Тъмничарят отвори килията и директорът нахълта вътре, без да се церемони. Отправи се към койката, сграбчи рамото на проснатото върху нея тяло и рязко го дръпна. Салгадо остана да лежи с лице нагоре. Валс се наведе над него и подуши дъха му. После се обърна към тъмничаря, който го гледаше ужасен.

— Къде е трупът?

— Онези от погребалната служба го отнесоха…

Валс го зашлеви с такава сила, че го събори на земята. Двама стражи се бяха появили в коридора и очакваха указанията на директора.

— Искам го жив — каза той.

Стражите кимнаха и се отдалечиха с бърза крачка. Валс остана там, подпрян на решетките на килията, която споделяха Мартин и доктор Санауха. На тъмничаря, който се бе изправил и не смееше дори да диша, му се стори, че господин директорът се смее.

— Идеята навярно е била ваша, нали, Мартин? — попита накрая Валс.

Сетне направи лек поклон и, докато се отдалечаваше по коридора, бавно заръкопляска.

23