Завещанието на инката

Той замахна с тоягата си, сякаш се канеше да удари някого. Храстът, зад който лежаха, от дълги години бе впил корените си дълбоко в скалистата земя. Под влияние на атмосферните явления скалата се бе напукала и станала ронлива. Гамбусино бе спрял коня си точно под тях. В този момент той смуши животното и се приближи още повече до скалата и така ездачът изчезна от погледите им. Ето защо любопитният Моргенщерн се промъкна още по-напред, задавайки тихо въпроса:

— Дали вече мина през входа?

Писано му било да получи отговор на въпроса си по съвсем друг, доста неприятен за него начин, защото се беше промъкнал твърде напред, доверявайки се прекалено на ронливата скала. Тя поддаде под него, и то толкова неочаквано, че беше немислимо навреме да се отдръпне назад. Докторът започна да се пързаля надолу.

— Стой, стой! За бога! — извика Фрице от страх толкова силно, че гласът му се разнесе надалеч. — Закъде ще пътувате? Само не и надолу! Няма да го позволя!

Той хвана господаря си за двата крака, за да го задържи. Обаче почвата под него също поддаде, зарони се и без да се пускат, удряйки се ту в храсти, ту в дървета, двамата се запързаляха, затъркаляха и запремятаха надолу по скалата, която на това място за щастие не беше толкова стръмна. Най-накрая се проснаха точно пред коня на Гамбусино.

Понеже и другите бели бяха вече изчезнали във входа на долината, той бе останал тук само с Антонио Перильо и капитан Пелехо. Гамбусино чу изплашения вик на Фрице над главата си, погледна нагоре и видя как двамата злополучни „съгледвачи“ летяха надолу. Както вече споменахме, те се проснаха на земята точно пред него и вследствие на получените здрави удари на първо време не им беше до ставане.

— Ами тези пък кои са? — попита той смаяно. — Струва ми се, че ги познавам!

— Que sorpresa! ((исп.) — Каква изненада! Б.пр.) — възкликна Антонио Перильо. — Проклет да бъда, ако не са нашите пленници, които вчера напразно окачихме на клоните. Хей, негодници, мъртви ли сте, или сте още живи?

От коня си той тъй грубо ги заудря с приклада, че те се съвзеха от краткото си зашеметяване. Фрице пръв се окопити. Опипа крайниците си и като видя, че няма нищо счупено, вдигна своя господар.

— Как мина? — попита го той, без да обръща никакво внимание на техните смъртни врагове. — Тялото ви запази ли се цяло, или някои стави се откачиха?

Докторът също се опипа и после отговори:

— Изглежда, няма нищо счупено, но в главата ми сякаш някой тъпан бие, на латински „тимпанум“.

— Туй ще се оправи. Ами как така се затъркаляхте надолу?

— Също като теб, нали и ти…

— Мълчете! — сопна им се Гамбусино. — Ще говорите само когато ви питам! Къде изчезнахте вчера вечерта?

— Дойдохме тук — отговори Фрице.

— Виждам! Но кой ви развърза!

— Никой. Прегризахме ремъците и се освободихме.

— Човече, ако си в толкова добро настроение, че може да ти хрумне да се шегуваш с нас, ще се погрижа много бързо да ти стане тъжно! Искам да знам кой ви освободи!

— А аз не мога да отговоря нищо друго, освен онова, което вече казах. Сами се развързахме.

— По какъв начин?

— И през ум не ми минава да го издам! Обясня ли го, ако отново ни окачите на някой клон, няма да успеем да се смъкнем, защото ще вземете по-добри мерки.

— Това да не е пак подигравка? Питам кой ви освободи? Да не е бил Татко Ягуар?

— Не бъдете толкоз любопитен! Ще ви кажем по-късно. Той хвана господаря си за ръката и минавайки през „портата“, двамата бързо се отдалечиха. Антонио Перильо извади пистолета си, но след като се изсмя ехидно, Гамбусино каза:

— Я ги остави! Няма да ни се изплъзнат. Изглежда, не знаят, че нашите воини са вече в долината и щом ги видят, здравата ще се изплашат.

Те последваха хукналите напред дребосъци. Капитан Пелехо яздеше последен. Когато оставиха входа зад гърба си, видяха, че в същия миг докторът и слугата му изчезнаха вдясно зад първите храсталаци. Но едновременно с това за свое смайване съзряха и един друг от враговете си. Току-що между дърветата от лявата страна на долината се появи Татко Ягуар.

— Todos los diablos! ((исп.) — Всички дяволи! Б. пр.) — възкликна Гамбусино. — Това е Татко Ягуар.

Той неволно дръпна поводите на коня си и другите двама последваха примера му. Забелязаха как зад гърба на Татко Ягуар се появи леко облаче дим и в следващия миг изтрещя изстрел. Последвалите събития не могат да бъдат описани и за десетократно по-дълго време от времето, в което се разиграха.