Завещанието на инката

Свечери се и всички останаха още известно време край огньовете на приказки. Немците седнаха заедно, за да могат да поговорят на родния си език, за което аржентинците не им се разсърдиха. Сред втората група един млад и жизнерадостен човек се отличаваше както с умението си да разказва, тъй и с шегите, които непрекъснато пускаше. Щом си отвореше устата, все казваше нещо, което караше другите да се разсмеят. Той бе шегаджията на групата и затова към него се обръщаха не със собственото му име, а с прякора Ел Пикаро, Шегобиеца.

След време налягаха да спят. Макар че нямаше защо да се страхуват от неприятна изненада, все пак поставиха няколко стражи. Не беше необходимо да пазят конете, нито да ги връзват, защото можеха да бъдат сигурни, че те няма да напуснат оазиса и да тръгнат из пясъците, които не им предлагаха никаква храна.

На сутринта най-напред набързо хапнаха. Грижливо увиха хранителните запаси в одеяла. Плячката, взета от скривалището, беше разпределена от Хамер така, че никой от конете да не бъде претоварен. После потеглиха на път, след като най-старателно заличиха всички следи.

И сега ездата продължи в същата посока — на северозапад. През целия ден отново се движиха през пясъчна пустиня. Няколко пъти минаваха покрай малки езерца със солена вода. Тук-там по бреговете им се виждаха хилави сололюбиви растения. По обед направиха едночасова почивка, а вечерта спряха да лагеруват сред пустинята. Малко преди зазоряване, все още по тъмно, отново тръгнаха на път.

Интересно беше да се наблюдава какво внимание отделяше хирургът на своите пиявици. Той съвсем не ги бе взел поради някаква определена причина. Те бяха просто „медицински животни“ и понеже дон Пармесан се считаше за прочут лекар, искаше по този начин да направи впечатление на спътниците си. Не биваше да затваря херметически шишетата, иначе намиращите се вътре животинчета щяха да се задушат. Ето защо беше откъснал краищата на кърпата и ги бе вързал около гърлата на бутилките. Освен това беше на мнение, че трябва да предпази любимците си от всяко по-силно сътресение, и по тази причина бе пъхнал шишетата в пояса си, откъдето те постоянно се опитваха да се изхлузят, понеже повърхността им бе съвсем гладка. Ето защо той непрекъснато бе зает да ги побутва нагоре. Ръцете му неспирно се занимаваха с тази дейност и тъй като конят му не беше от най-добрите, а и не бе направляван с юздите както трябва, дон Пармесан бе здравата раздрусван и когато достигнаха Извора на крокодилите, се чувстваше толкова изтощен, че веднага скочи от седлото, остави бутилките в тревата и легна до тях.

Изворът носеше името си с пълно право. Сред пясъчната пустиня се простираше голяма лагуна, чиято вода бе мътна и тинеста. Заобикаляше я широк тръстиков пояс, който от своя страна бе обграден от тамаринди ((нем. от ар.) — „Катранено дърво“ (Caeslpinia praecox). Б. пр.), бреас ((исп.) — тропическо вечнозелено дърво. Б. пр.) и високи като дървета кактуси. На различни места този пояс бе прекъсван от тревисти полянки, предлагащи на конете тъй желаната паша. Изворът бликаше на една от тези поляни и недалеч оттам водата му се вливаше в лагуната, където веднага помътняваше.

Причината за това бе, че лагуната никога не оставаше в покой, а непрекъснато бе раздвижвана от крокодилите, гонещи себеподобните си и други животни, при което непрестанно вдигаха тинята от дъното. Учудващо беше количеството на тези грозни животни. Щом ги видя, доктор Моргенщерн изплашено извика:

— Ужасно! Та тук се виждат едновременно по тридесет, четиридесет животни, които се хвърлят във водата едно през друго! Ти какво ще кажеш, Фрице?

— К’во ще кажа ли? Ами нищо. Тъй съм зяпнал от учудване, че изглежда, ще си затворя устата едва когато нагълтам някое от тях. Ще ми се само да знам как задоволяват апетита си.

— Ако внимавате, много скоро ще разберете — обади се Татко Ягуар. — Недалеч оттук тече Рио Саладо, а ние се намираме в една местност, до която достигат ежегодните й наводнения. Това е най-хубавото време за тези зверове, защото тогава те просто се тъпчат с храна. Отмине ли наводнението, за тях настъпват пости. Отначало ядат риби и други животни, попаднали в лагуната от реката. А свършат ли се и те, крокодилите започват да воюват помежду си. Големите изяждат малките.

— Ами когато няма вече малки, какво правят големите?

— Тогава не намират друг изход освен… ето — прекъсна се той, — веднага ще видите. Внимавайте!

Недалеч от тях близо до брега се бяха сбили два грамадни крокодила. Те се хвърляха един срещу друг така, че нависоко пръскаха вода и тиня. След кратко боричкане захапаха взаимно челюстите си, покрити с остри зъби, по такъв начин, че изглеждаше невъзможно да бъдат разтървани. Тогава доплува трети крокодил, откъсна на един от тях крака и изчезна с плячката си под водата. Раненото чудовище издаде своеобразен болезнен стон, след което светкавично доплуваха няколко други крокодила, за да се нахвърлят върху него. Буквално го разкъсаха на парчета, при което плочките на гърба му не можеха да го защитят ни най-малко.