Завещанието на инката

— Дон Пармесан, да си стиснем ръцете! Страдахме заедно, нека сега се помирим. Ако бяхте вързали шишетата си по-хубаво, нямаше да ни се случи тази беда.

— Надали можех да ги вържа по-добре — отвърна хирургът, към когото бе отправен упрекът, разтърсвайки ръката на Фрице. — Как ли са могли да излязат животинките…

Той замълча. При тези думи погледът му неволно се отправи към бутилките. До този момент в бързината бе забелязал само, че в тях нямаше никакви пиявици. Сега обаче видя, че все още бяха затворени. Вдигна ги, огледа ги и после продължи с учуден глас:

— Това пък какво е? Ами че те са все тъй здраво запушени, както ги бях оставил! Или има може би някакви дупки?

Разгледа ги от всички страни и след като не успя да открие и най-малката дупчица, поклати глава.

— Не се чудете, сеньор — каза Ел Пикаро. — Работата е много проста. Първата излязла пиявица е отворила шишетата, а последната пак ги е завързала, както си му е редът.

Всички се разсмяха. Хирургът погледна Шегобиеца замислено. После по лицето му пролича, че се досеща нещо. Той попита:

— Сеньор, да не би вие да сте били тази последна пиявица? Надявам се скоро да разбера нещо повече по въпроса и тогава ще трябва да ми дадете удовлетворение!

— С най-голямо удоволствие, дон Пармесан, но нека да не е в момента, защото виждам, че Татко Ягуар вече оседлава коня си.

Девета глава По бойната пътека

Продължиха да яздят така, както и предишните дни. Прекараха нощта в самотна песъчлива местност, а по обед на следващия ден достигнаха Фуента хемела.

Както споменахме вече, мястото бе получило такова име, защото близо един до друг от земята бликаха два извора, за да слеят недалеч оттам водите си. Това бяха „извори близнаци“, които след сливането си образуваха малък поток, вливащ водите си в езеро с великолепна огледална повърхност. То беше почти кръгло и имаше диаметър около хиляда крачки.

Тук се забелязваше, че са яздили в северозападна посока и са се приближили с няколко градуса до екватора, защото в околността на езерото се виждаше повече тропическа растителност. Бреговете бяха опасани от бамбука текуарас, достигащ на височина до десет метра. После следваше гора от лаврови дървета, в която тук-там дърветата крибо внасяха приятно разнообразие. Виждаха се вече дори карандайските палми, а по-нататък, където почвата не беше толкова влажна, можеха да се забележат фантастичните форми на алоето, неотстъпващо по височина на дърветата. Тревата бе толкова висока и гъста, че достигаше коремите на конете. Различни птици и особено колибри населяваха короните на дърветата. В тревата се забелязваха следи от четириноги животни, а бе достатъчно човек само да се приближи до езерото, за да разбере, че водите му са богати на риба.

— Тук не е речено да ядем само риба — обади се Херонимо, посочвайки към следата на елен. — Може би ще ни се удаде да застреляме нещо по-хубаво за печене.

— Тази диря ни показва, че пустинята е свършила — отвърна Татко Ягуар, — понеже тукашният елен никога не навлиза надалеч в пустинните области. Но тя ни предупреждава и да сме предпазливи. Където има подобен дивеч, лесно може да се срещнат и по-едри хищници, от които обаче ние — прибави той, усмихвайки се, — никак не се страхуваме. От Буенос Айрес насам не съм виждал ягуар, а онзи на арената беше страхливец.

Разседлаха конете и ги пуснаха да пасат. После образуваха две групи, по-голямата от които се зае с риболова, а по-малката тръгна с Хамер, за да търси тайния оръжеен склад на бунтовниците. Буйната растителност улесняваше откриването на скривалището. Тя сигурно липсваше върху него. Ето защо твърде скоро намериха склада, макар че оазисът, образуван в пустинята от езерото и заобикалящата го зеленина, беше далеч по-голям от онези, в които бяха лагерували досега. Тайното скривалище бе отворено по вече описания начин, а припасите му — иззети, след което отново го затвориха.

Вече бяха изпразнили три подобни арсенала и оръжията и боеприпасите, с които разполагаха, правеха пътуването им извънредно неудобно. Не можеха и да мислят повече за досегашната бърза езда.

И тук уловът на риба бе богат, но скоро от мрежите извадиха само най-големите и хубави риби. Останалите върнаха в езерото, понеже отсега нататък можеха да разчитат и на друго месо.

Татко Ягуар заяви: