Жените на Цезар (Част III: Божествената Юлия)

Нямаше как другояче: добрите люде щяха да подкупват. И като се имаше предвид, че Катон познаваше до съвършенство системата и знаеше на кого какво да се даде, никой не би могъл да разчита да ги разобличи: освен ако Цезар не се вживееше в ролята на Катон и не започнеше на свой ред да води разследвания. Но нямаше подобни намерения. Не заради принципите си, а защото не му оставаше време, пък и нямаше собствена мрежа от информатори. Докато Катон беше практикувал антикорупционния занаят от години и се чувстваше като риба във вода. Какво да се прави, Цезар трябваше да си запуши носа за вонята и да свиква с мисълта, че негов колега ще е Бибул…

Но какво друго щяха да измислят? Може би да попречат на бъдещите консули да поемат управлението на провинции след изтичането на мандата им? Нищо чудно. В този момент консулски провинции бяха само двете Галии, което се дължеше на размириците сред алоброгите, хедуите и секваните. Двете Галии по традиция се управляваха в екип, тъй като в Италийска Галия се намираха военните бази и работилниците за оръжие. Докато управителят на Трансалпийска Галия воюваше, този на съседната провинция се грижеше за снабдяването. Действащите консули Целер и Афраний щяха да управляват двете Галии на следващата година, като от Целер се очакваше да воюва оттатък Алпите, а от Афраний — да го подпомага отсам. Нямаше да е трудно пълномощията на двамата да се удължат за още година или две. Вече имаше прецеденти, тъй като повечето провинциални управители в настоящия момент се бяха задържали два, че дори три мандата.

При условие, че алоброгите се бяха усмирили веднъж завинаги — а в Рим така бяха свикнали да мислят, кръвопролитията в Далечна Галия бяха по-скоро израз на междуплеменни вражди, отколкото на неподчинение спрямо Рим. Преди повече от година хедуите се бяха оплакали на Сената, задето секваните и арверните извършвали набези над земите им; сенатът тогава не беше обърнал внимание на жалбите им. На другата година дойде ред на секваните да се оплакват. Те бяха сключили съюз с едно германско племе, живеещо оттатък Рейн — свевите, като в замяна на помощта му предлагаха на свевския цар Ариовист една трета от земята си. За тяхно нещастие Ариовист сметнал, че една трета му е малко, и поискал две. Тогава пък от Алпите се появили хелветите, които пожелали да се преселят в долината на река Родан. Всичко това обаче малко вълнуваше Цезар, който дори се радваше, че на Целер ще се падне честта да спасява положението между няколкото по-могъщи варварски племена в Галия.

Цезар искаше за себе си провинцията на Афраний — Цизалпийска или Италийска Галия. Той знаеше накъде да потегли оттам: към Норик, Мизия, Дакия, покрай бреговете на Дунав, та чак до Евксинския понт. Завоеванията му щяха да свържат Италия с Помпеевите провинции в Азия, несметните богатства на земите по двата бряга на голямата река щяха да принадлежат единствено и само на Рим, който щеше да има свой сухоземен път до Азия и Кавказ. Навремето Митридат се бе опитал да постигне всичко това, тръгвайки от изток на запад. Защо да не успее Цезар, ако потегли от запад на изток?

Управлението на консулските провинции все още се определяше от Сената, както го пишеше и в закона, прокаран навремето от Гай Гракх. Законът дори предвиждаше, че управлението на провинциите през предстоящата година може да се предреши дори преди провеждането на избори. По този начин кандидатите за най-висшата длъжност в страната знаеха предварително за какво се състезават.

Цезар гледаше на този закон като на изключително полезен, тъй като не позволяваше на хората да се възползват от огромните правомощия на консула, та сами да си присвоят провинцията, която най-горещо желаят. А при настоящите условия за Цезар беше по-добре да знае от самото начало коя провинция ще му бъде съдено да владее. Ако нещата не потръгнеха в желаната посока — например, ако на консулите следващата година по принцип им се откажеше да управляват провинция, — то законът на Гай Гракх поне му оставяше седемнайсет месеца, в които да маневрира и да обмисля как да се сдобие с желания проконсулски империум. Цезар трябваше да се сдобие с Италийска Галия! Интересно, че тъкмо Афраний можеше да се окаже по-сериозен противник от Метел Целер. Дали Помпей щеше да се съгласи да отнеме правомощията на своя предан Афраний в полза на един услужлив консул в лицето на Цезар?

Управлението на Далечна Испания бе помогнало на Цезар да преосмисли много свои възгледи. Практическата страна на властта, както времето, прекарано далеч от Рим, го научиха на много неща. От разстояние той забеляза доста подробности, които му бяха убягвали, а разбиранията му по много проблеми коренно се промениха. Целта обаче си оставаше една и съща: не само пръв сред римляните, но и да се запомни като най-великия от всички успели да се нарекат с това име.