— Не може да е сам.
Мей Чан:
— Не е засечено нищо друго, Рики.
— Само един рояк, Рики — обади се Дейвид Брукс.
— Не може да е сам! — Рики стискаше радиостанцията толкова силно, че пръстите му бяха побелели. — Винс? Качи ВПН на половин атмосфера.
— Сигурен ли си?
— Действай.
— Ами щом смяташ, че…
— Просто прескочи тъпите си забележки и действай!
Рики му нареждаше да увеличи положителното налягане в сградата на половин атмосфера. Всички чисти сгради поддържаха положително налягане, за да не позволят на прашинките отвън да проникват през евентуалните пролуки — излизащият въздух просто ги издухваше. Но 0.1 атмосфери беше достатъчно. Половин атмосфера бе много. Ненужно много, за да задържи навън пасивни прашинки.
Само че тези прашинки не бяха пасивни, разбира се.
Докато облакът се приближаваше към нас, видях, че части от него от време на време отразяват слънчевите лъчи и заискряват във всички цветове на дъгата. После роякът отново почерняваше. Това трябваше да са пиезобатериите, но то очевидно показваше и че самите микроагенти са изключително подвижни, тъй като целият облак не искреше едновременно, а само на отделни ивици.
— Нали каза, че Пентагонът се отказвал от вас, защото не можете да контролирате рояка при вятър?
— Точно така. Не можем.
— Но през последните няколко дни трябва да е имало силен вятър.
— Разбира се. Обикновено се надига късно следобед. Вчера беше със скорост двайсет километра в час.
— Защо не е отвял рояка?
— Защото роякът се е приспособил към него — мрачно отвърна Рики.
— Как?
— Продължавай да гледаш и ще видиш. Винаги когато повее вятър, роякът се спуска ниско над земята. После пак се издига.
— Спонтанно поведение, така ли?
— Точно така. Никой не го е програмирал. — Той прехапа устни. Дали отново ме лъжеше?
— Искаш да кажеш, че се е научил…
— Да, да.
— Как може да се научи? Агентите нямат памет.
— Ох, това е дълга история.
— Имат ли памет?
— Да, имат памет. Ограничена. Ние я вградихме. — Рики натисна бутона на радиостанцията си. — Някой чува ли нещо?
Отговорите запращяха в устройството.
— Още не.
— Нищо.
— Никакви звуци ли няма?
— Още не.
— И звуци ли издава? — попитах аз.
— Не сме сигурни. Понякога ни се струва, че чуваме нещо. Опитваме се да го запишем. — Той занатиска клавишите на терминала и бързо превключи образите от камерите. После поклати глава. — Това не ми харесва. Роякът не може да е сам. Искам да знам къде са другите.
— Откъде знаеш, че има други?
— Винаги има. — Вперил поглед в монитора, Рики напрегнато прехапа устни. — Чудя се какво е намислил.
Не се наложи да чакаме много. След секунди черният рояк се бе приближил на няколко метра от сградата. Изведнъж облакът се раздели на две, после още веднъж. Сега един до друг летяха три рояка.
— Мръсник! — ахна Рики. — Криел е другите в себе си! — Той отново включи радиостанцията. — И трите са тук. И са близо.
Всъщност вече бяха прекалено близо за по-ниските камери. Рики превключи на горните. Видях три черни облака, които се движеха покрай сградата. Поведението им определено изглеждаше целенасочено.
— Какво се опитват да направят? — попитах.
— Да влязат.
— Защо?
— Иди ги питай. Обаче вчера единият…
Изведнъж от група кактуси до фабриката изскочи заек и заподскача по пясъка. Трите рояка незабавно полетяха след него.
Рики върна образа на ниската камера. Трите облака гонеха ужасеното животинче, което се движеше бързо — белезникаво петно на екрана. Рояците с изненадваща бързина се приближаваха към него. Поведението им беше ясно: преследваха го.
За миг ме обзе ирационална гордост. ХИЩНИК/ЖЕРТВА действаше идеално! Тези рояци спокойно можеха да са лъвици, преследващи газела, толкова целенасочено изглеждаше поведението им. Те рязко завиха, после се разделиха и пресякоха пътя на заека. Поведението на трите облака очевидно бе координирано. Започваха да стягат обръча.
Ненадейно единият рояк се спусна надолу и обгърна заека. След миг го последваха и другите два. Облакът стана толкова плътен, че животното вече не се виждаше. Очевидно се бе преобърнало по гръб, защото задните му крачета конвулсивно подритваха във въздуха над самия облак.
— Те го убиват — казах аз.
— Да — каза Рики.
— Мислех, че това е камера.
— Да.
— Тогава защо го убиват?
— Не знаем, Джак. Но роякът е адски бърз.
Намръщих се.
— Значи и преди сте виждали такова нещо.
Рики се поколеба и прехапа устни. Не ми отговори, просто продължи да зяпа екрана.
— Виждал ли си такова нещо преди, Рики? — настоях аз.
Той тежко въздъхна.
— Да. Вчера. За пръв път. Убиха гърмяща змия.
Вчера бяха убили гърмяща змия.
— Господи, Рики. — Спомних си, че мъжете в хеликоптера бяха споменали за мъртви животни. Зачудих се дали Рики ми казва всичко, което знае.
Заекът престана да рита. Единственото стърчащо във въздуха краче потрепери, после остана неподвижно. Облакът леко се издигаше и спускаше. Това продължи почти минута.
— Какво правят сега? — попитах аз.
Рики поклати глава.
— Не съм сигурен. Но и преди го направиха.
— Все едно го ядат.
— Знам.