Жива жар

— Виждаш ли, това е труден въпрос, нали така, момичето ми? Ето ти още един: ако невинността е този бряг на реката — посочи мистър Блейк към Уестминстърското абатство, — а опитът онзи бряг — посочи той към Амфитеатъра на Астли, — какво има в средата на реката?

Маги отвори уста, но не можа да измисли бърз отговор.

— Помислете си за това, деца, и ми отговорете друг път.

— А вие ще ни отговорите ли на един въпрос, мистър Блейк? — попита Маги, която бързо се окопити. — Защо рисувахте онази статуя гола? Там, в Абатството.

— Маги! — просъска Джем, притеснен, че тя признава шпионирането им.

Мисис Блейк премести озадачен поглед от Маги към Джем и после към съпруга си.

Но мистър Блейк, който не изглеждаше притеснен, взе въпроса й на сериозно.

— Виждаш ли, момичето ми, аз не рисувах статуята. Не понасям да рисувам от натура. Макар че го правех няколко години в Абатството, когато бях чирак. Това упражнение ме научи на много неща и първото от тях е, че, веднъж разбрал повърхността на едно или друго, няма какво повече да се задържаш там, а трябва да погледнеш по-надълбоко. Затова не рисувам от натура — много е ограничаващо и умъртвява въображението. Не, по-рано днес рисувах това, което ми беше казано да нарисувам.

— Кой ви каза?

— Брат ми Робърт.

— Той там ли беше? — Маги не си спомняше да е видяла някого с мистър Блейк.

— О, разбира се, беше. Е, Кейт, да тръгваме, а?

— Но… — Маги търсеше нещо, с което да задържи семейство Блейк.

— Знаете ли за ехото в нишите, господине? — намеси се Джем. И той искаше мистър Блейк да остане. В него имаше нещо особено — отдалечен и близък с вниманието си, възрастен и в същото време дете.

— Какво е това ехо, момче?

— Ако стоите в противоположни ниши, можете да се чувате един друг — обясни Маги.

— Наистина ли? — Мистър Блейк се обърна към жена си. — Знаеше ли това, Кейт?

— Точно това не.

— Искате ли да опитате? — продължаваше Маги.

— Да опитаме ли, Кейт?

— Ако желаеш.

Маги сподави хихикането си, докато водеше мисис Блейк към нишата и я обръщаше с лице към стената, а в същото време Джем заведе мистър Блейк до отсрещната ниша. Мистър Блейк заговори тихо на стената и след малко той и жена му се разсмяха. Маги и Джем чуха само това, но не и разговора — предимно едностранен, защото мисис Блейк през повечето време се съгласяваше със съпруга си. Уединението им остави децата сами от двете страни на моста и те се почувстваха някак неловко. Накрая Джем отиде при Маги.

— Какво според теб си говорят?

— Откъде да знам. Със сигурност няма да е за цената на рибата. Иска ми се да ни пуснат при тях.

Дали мисис Блейк я чу? В този момент тя излезе и каза:

— Деца, елате вътре с мен. Мистър Блейк ще пее.

Джем и Маги се спогледаха, после се мушнаха в нишата при мисис Блейк. Отблизо тя миришеше на пържена риба и въглищен прах.

Натикани плътно един до друг, Джем и Маги се закикотиха, но не се опитаха да се раздалечат.

— Готови сме — рече тихо жената.

— Много добре — чуха те невидимия мистър Блейк. След миг той запя с висок тънък глас, много различен от онзи, с който говореше:

Когато лесът развеселен се смее
и ручей с трапчинки усмихнат се лее,
когато ветрецът засмива се с мене
и мило се смеят хълми зелени,

когато се смее узрялата нива,

когато щуреца на смях го избива
и палави щерки и млади снахи
звънливо заливат се в „Ха-ха-хи!“,

и шарени птички се смеят в гората,

и мами с черешки, с орешки софрата,
ела сред уханните цветни лехи
да пеем блажения хор: „Ха-ха-хи!"[1]

Когато песента свърши, те продължиха да мълчат.

— Ха-ха-хи — повтори след малко Маги, нарушавайки тишината. — Не я знам тая песен.

— Негова е — обясни мисис Блейк. Джем долови гордостта в гласа й.

— Сам ли измисля песните? — попита той. Никога не беше срещал човек, който пише песни. Не беше се замислял откъде идват песните, които хората пеят. Тях просто ги имаше, за да ги вземеш и да ги научиш.

— Стихове, песни и тъй нататък — отвърна мисис Блейк.

— Хареса ли ти, момчето ми? — прозвуча гласът на невидимия мистър Блейк.

Джем се стресна. Беше забравил, че може да ги чува.

— О, да!

— Тя е от една моя книга.

— Как се казва? — попита Джем.

След известно мълчание мистър Блейк отвърна:

— „Песни за невинността“.

— О! — възкликна Маги и се разсмя. Мистър Блейк също се разсмя в своята ниша, после и мисис Блейк, накрая и Джем. Каменните стени подеха смеха им, който се сля с пукота на първите фойерверки от финала на представлението. По нощното небе се посипа жива жар.

III Май 1792

1