Жива жар

Джон Фокс вдигна една щайга с триони и, изглежда, съжали, че изобщо е казал нещо. Тонът на мис Пелам, изглежда, обезпокои и оставения без надзор кон, чийто собственик също помагаше за пренасянето на вещите. Досега животното кротуваше, изнемощяло от едноседмичното пътуване, но когато гласът на мис Пелам се извиси пискливо, нервно зачатка с копита.

— Ей, момиче — извика Джон Фокс към Маги, — получаваш едно пени, ако наглеждаш коня. — И той забърза към къщата, сподирен от мис Пелам, която продължаваше да роптае.

Маги мигом застана до каруцата и хвана юздите, доволна, че ще й платят за възможността да наблюдава събитията отблизо. Погали носа на коня.

— Кротко, момче, кротко, ти май идваш отдалече — замърмори тя. — Откъде си, а? От Йоркшър ли? Или от Линкълншър?

Спомена двете графства, за които беше чувала нещичко, макар и съвсем малко. Знаеше само, че родителите й са родени там, макар да живееха в Лондон вече двайсет години. Маги никога не беше напускала града. Дори и реката прекосяваше рядко, за да отиде до центъра, и никога не беше нощувала извън дома си.

— От Дорсетшър — долетя глас зад нея.

Маги се обърна и се усмихна на напевните гласни на момичето, което беше отнесло стола си вътре и сега стоеше до каруцата. Имаше симпатично розово лице с големи сини очи, макар че носеше смешна шапчица с къдрички, сигурно защото си мислеше, че гражданките се носят така. От пръв поглед разбра историята на това семейство: селяни, дошли в Лондон поради обичайната причина — да си осигурят по-сносен живот. Понякога хората от провинцията наистина успяваха. Друг път обаче…

— Откъде по-точно? — полюбопитства Маги.

— От Пидълтрентайд — отвърна момичето, като провлачи последната сричка.

— Боже мили, какво каза?

— Пидълтрентайд.

— Пидъл-дрън-дий — рече Маги и се изхили. — Ама че име! Не съм го чувала.

— Това са трийсетина къщи покрай реката Пидъл. Близо е до град Дорчестър. Чудесно място.

Момичето се усмихваше, зареяло поглед през улицата, сякаш виждаше там графство Дорсетшър.

— А ти как се казваш, мис… Пидъл?

— Мейси. Мейси Келауей.

Вратата на къщата се отвори и на прага отново се появи майката на Мейси. Ан Келауей беше висока и костелива, а запуснатата й кестенява коса беше прибрана в кок на тила. Тя изгледа Маги подозрително, както търговка, която се съмнява, че клиентката е откраднала нещо от магазина й. Маги познаваше добре тези погледи.

— Не говори с непознати, Мейси — провикна се Ан Келауей. — Не те ли предупредих за Лондон?

Маги разклати юздите на коня.

— Госпожо, Мейси може да ми се довери най-спокойно. Много повече, отколкото на някои други.

Ан Келауей се вторачи в Маги и кимна.

— Чуваш ли, Мейси? Дори местните казват, че наоколо има опасни хора.

— Така е. Лондон е опасно място, повярвайте ми — не можа да се сдържи Маги.

— Какво? Как така опасно? — настръхна Ан Келауей.

Хваната натясно, Маги сви рамене. Не знаеше какво да отговори. Имаше едно нещо, разбира се, което непременно щеше да шокира Ан Келауей, но Маги никога нямаше да й го каже.

— Знаете ли оная уличка, която почва от реката и сече през поляните чак до Роял Роу?

Мейси и Ан Келауей я погледнаха недоумяващо.

— Не е далече от тук — продължи Маги. — Ей там е.

Тя посочи към поляните, които се простираха до реката. В далечината се виждаха червените кули на Ламбет Палас.

— Току-що пристигнахме — рече Ан Келауей. — Не сме видели почти нищо.

Маги въздъхна. Този факт отнемаше солта на разказа й.

— Тясна уличка, много полезна като пряк път. По едно време я наричаха Улицата на влюбените, защото… — Тя млъкна, като видя как Ан Келауей взе да върти глава заплашително и да мята погледи към Мейси.

— Добре де, така й казваха — продължи Маги, — но знаете ли как й викат сега? — Тук тя помълча по-дълго. — Улицата на главорезите!

Майка и дъщеря потрепериха, което накара Маги да се усмихне мрачно.

— Това не е кой знае какво — намеси се един глас. — При нас пък има Улица на умрялата котка.

Момчето, което носеше един стол към къщата, сега бе спряло на входа. Маги завъртя очи.

— Умрялата котка? Сигурно ти си я намерил.

Той кимна.

— А пък аз намерих умрелия — заяви победоносно Маги, но още докато го изричаше, усети как червата й се преобръщат. Искаше й се да не беше проговаряла, особено когато момчето я наблюдаваше зорко, сякаш знаеше какво мисли. Но то не можеше да знае.

От необходимостта да каже още нещо я спаси Ан Келауей, която се хвана за вратата и извика:

— Знаех си, че не трябва да идваме в Лондон!

— Ти пък, мамо, няма страшно — измърмори Мейси, сякаш успокояваше дете. — Дай да внесем някои неща. Тези тенджери?