Жива жар

— Наближаваме Хай Холбърн — обяви Маги, когато улицата започна да се разширява. После тя спря.

Джем също спря и попита:

— Какво има?

— Шшшт! Слушам.

Той не чуваше нищо освен нормалните звуци на лондонския живот: тропот на преминаващи карета; един човек, който викаше "Памучни връзки за обувки, половин пени парчето, дълги и здрави!"; друг свиреше тъжна мелодия на гайда и спря, за да изкряска "Дайте пени на бедния човек и ще сменя мелодията с весела!"; мъж и жена, които се караха за халба бира. Това бяха звуци, с които беше привикнал след шест месеца в Ламбет.

И тогава сред цялото това ръмжене, трополене и крясъци се чу глас с друг акцент, дорсетски:

— Джем! Джем! Върни се!

Джем се завъртя и надникна през претъпканата улица.

— Ето там — рече Маги и се втурна към къдрава бяла шапчица.

Мейси стоеше с друго момиче до една сергия, на която продаваха миди. То беше дребно за възрастта си, със сламена коса, бледо слабичко лице, огромни петна руж на двете бузи и начервени устни, които сигурно си мислеше, че разкрасяват лицето й. Очите й бяха възпалени — беше плакала и се оглеждаше в очакване отнякъде да й се стовари удар. Не беше облякла блуза, а просто кожения си корсет, потъмнял и омазнен от носене, и червена сатенена пола над мръсна фуста. Беше откъснала ивица от подгъва на полата и си я беше завързала на косата.

— Джем! Джем! — извика Мейси, като се втурна към него. — Ето я Роузи Уитман. Не я ли позна, като минаваше? Роузи, това е Джем.

Джем не би погледнал момичето втори път, но когато тя обърна зачервените си очи към него, той видя под ружа, мръсотията и жалкия опит да бъде прелъстителна лицето на момичето, с което ловеше змиорки в река Пидъл и чиито родители загубиха хамбара си заради нея.

— Добър ден, Джем — рече тя, разкривайки познатото разстояние между предните си зъби.

— Божичко, ти познаваш това момиче? — каза Маги.

— Тя е от нашия край — отвърна Мейси.

— И какво, за Бога, правиш ти тук, мис Пидъл?

Мейси изглеждаше хрисима, доколкото това беше възможно за момиче, носещо шапчица с къдрички.

— Аз… ви следвах. Видях ви как тръгвате след семейство Блейк и казах на мама и тате, че ме боли глава, и тръгнах след вас. Следвах ви през целия път — добави тя гордо.

— Да имаш едно пени, Джем? — попита Роузи.

— Съжалявам, Роузи, нямам никакви пари в себе си.

— Дай й меденката — нареди Мейси.

Джем подаде отхапаното парче на Роузи, която го натъпка в устата си.

— По дяволите! Блейк! — измърмори Маги и се обърна да потърси процесията. След като пълзеше през задните улици, сега катафалката се забърза на по-широкия път — Хай Холбърн Роуд. Вече почти не се виждаше.

— Само ще изтичам да видя накъде отиват. Чакайте ме, ще се върна да ви взема. — Маги изчезна в тълпата.

— Ти какво правиш тук? — попита Джем Роузи.

Роузи се огледа, сякаш да си припомни къде се намира.

— Тук работя — рече тя с пълна уста.

— Но защо избяга и дойде в Лондон?

Роузи преглътна.

— Знаеш защо. Не можех да търпя нашите и съседите да ме сочат с пръст за пожара. Така че се настаних тук, разбираш ли.

— Но защо не си идеш у дома? — каза Мейси. — При родителите ти, които… — Внезапно млъкна, като си спомни, че семейство Уитман са в приюта за бедни в Дорчестър, нещо, което нямаше да съобщи на Роузи. — Както и да е, в Дорсетшър със сигурност ще е по-добре от тук.

Роузи повдигна рамене и обви ръце около тялото си, като че ли се успокояваше с прегръдка.

— Не можем да я оставим, Джем — каза Мейси. — Да я заведем в Ламбет с нас.

— Но тогава мама и татко ще разберат, че сме идвали чак чук — възрази Джем, опитвайки се да не показва отвращението си. Изглежда, проститутките го следваха навсякъде.

— О, те няма да се сърдят, особено като видят, че сме довели Роузи.

Докато брат и сестра обсъждаха какво да правят, Роузи стоеше послушно и облизваше трохите от меденката по пръстите си. Трябваше да се очаква, че ще се заинтересува какво ще се случи с нея, но тя стоеше безучастно. След пристигането си в Лондон преди година често я изнасилваха, ограбваха и биеха. Не притежаваше нищо освен дрехите на гърба си и вечно беше гладна. И макар още да не знаеше, беше хванала гонорея. Роузи вече не очакваше, че ще може да решава съдбата си, и затова не каза нищо.

Досега беше успяла да привлече само един мъж. Сега обаче, може би защото й се отделяше внимание, мъжете внезапно започнаха да я забелязват повече. Роузи улови погледа на един малко по-добре облечен мъж и лицето й светна.

— Заета ли си, скъпа? — попита той.

— Не, господине. Всичко каквото пожелаете, господине. — Роузи изтри ръце в роклята си, среса с пръсти сламенорусата си коса и го хвана за ръката. — Оттук, господине.

— Какво правиш? — изкрещя Мейси. — Не можеш да ни оставиш!

— Радвам се, че се срещнахме — рече Роузи. — Сбогом.

— Чакай! — Мейси я хвана за лакътя. — Ела… ела да ни потърсиш. Можем да ти помогнем. Живеем в Ламбет. Знаеш ли къде е?

Роузи поклати глава.

— Била ли си на Уестминстърския мост?

— Била съм — отвърна Роузи.

Мъжът издърпа ръката си от нейната.

— Идваш ли, или ще си търсиш компания другаде?