12 те вятъра

Джес се обърна към Дейвид.

- Трябва да продължаваме нататък.

- Ще ви настигна. - Той засне серия панорамни кадри и преди да стигнат до първия завой, вече отново вървеше до нея. — Още колко?

Тя нямаше нужда да поглежда разпечатката.

- Двайсет метра надясно след другия ъгъл.

Там откриха втори стенопис. Въпреки че някои участъци бяха повредени, Джес видя групи животни, някои в кошари. В една постройка, очевидно кланица, колеха добитък, дъбеха кожи, мелеха кости за нещо.

- Какви са? - Дейвид правеше снимка след снимка. - Лами ли?

- Напълно възможно. - Лъчът на фенерчето на Айрънуд спря върху въпросните животни. - Определено са приспособени към студа. Вижте каква рунтава козина имат.

- На Антарктида никога не са откривани кости от бозайници - каза Марано.

Милиардерът не сметна този аргумент за съществен.

- Никой не е откривал и тая колония. Щом тия хора са плавали около света, защо да не са донесли полезни животни от Южна Америка?

- Насам. - Двайсет метра по-нататък Джес отново стоеше пред затворена двукрила врата. Крилата ѝ обаче не бяха дървени.

- Злато?! - Дейвид вдигна фотоапарата. Айрънуд поклати глава.

- Потъмнели са. Може би са от месинг или бронз.

- Бронзът не е точно свръхмодерен извънземен метал от космическата ера. - Джес съжали за думите си още щом ги произнесе. Без този човек тя изобщо нямаше да е там. Беше ѝ помогнал дори когато собственото ѝ семейство я изостави.

Милиардерът прие забележката ѝ добродушно.

- Може би извънземните са им дали тоя материал, защото са знаели, че с примитивни технологии не може да се постигне повече. - Лъчът на фенерчето му затанцува по вратата. - Някой познава ли тия знаци?

Двете крила бяха широки по около метър и двайсет, два и половина метра високи, с по дванайсет вдлъбнати плоскости, върху които бяха гравирани миниатюрни фигури.

- Някаква писменост? - Дейвид фокусира фотоапарата си.

- Не е клинопис - отвърна Айрънуд. Той си свали ръкавицата и прокара показалец по фигурите на дясното крило. - Има достатъчно повторения, за да е азбука, а не пиктограма. Това може да е основата за първата писменост.

Марано също докосна някои от знаците.

- А може дизайнерите от деветхилядната година преди Христа да са смятали, че това върви най-добре със завесите.

Джес престана да ги слуша и се опита да не мисли как биха реагирали другите пазители на факта, че външни хора пипат собственост на Семейството. Натисна леко лявото крило и то поддаде.

- Удивително! - възкликна Айрънуд. - Пантите още са здрави.

Джес натисна крилото още по-силно. Вратата се съпротивляваше, но бавно се отвори навътре с остро скърцане. Тя пристъпи напред и другите я последваха, осветявайки помещението с фенерчетата си.

Сърцето на Джес се сви.

- Не е същото - каза Дейвид.

Кръглата зала беше два пъти по-голяма от корнуолската и по ниския ѝ купол нямаше звезди. Стенописът изобразяваше пристанищен град, навярно същия като на първата фреска, която бяха открили.

Джес с усилие сподави разочарованието си.

- Чудя се дали това място наистина е изглеждало така. - Дейвид привлече вниманието ѝ с лъча на фенерчето си, осветявайки скалистите черни планини, увенчани със сняг, на хоризонта. На отсрещната стена бяха представени пристанището и морето. Лъчът му се насочи към линията на океанския хоризонт. - Онова там айсберги ли са?

Каквото и да бяха, помисли си Джес, изглеждаха малки, бели и имаха неправилна форма. Може би далечни платна. Може би... сняг и лед. Дали затова бяха нарекли континента Белия остров? „Щом Първите богове са имали храмове по целия свят, защо са се завърнали тук?

- Когато са нарисувани стенописите, тук е било студено - отвърна тя. „Вгледай се по-внимателно - помисли си. Макар и различно, това място принадлежеше на Семейството. - Какво го прави особено?"

Дейвид насочи фенерчето си към средата на залата.

- Няма маса.

Джес отиде в центъра на помещението, където трябваше да се намира масата. Вместо това там имаше метален диск с диаметъра на каменна маса, но дебел само два и половина сантиметра, покрит със символи като онези на вратата.

- Някакъв капак? - Дейвид застана до нея с фотоапарат в ръка.

Младата жена плъзна лъча на фенерчето си около диска. И по праха, трупан в продължение на хилядолетия, видя стъпки.

Пресни. Водеха към диска и изчезваха там.

- Не сме сами - каза Лайл и извади пистолета си.

54

Мерит чу гласовете и следвайки картата си, бързо стигна до двукрилата врата на кръглата съкровищница. Тихо и предпазливо отвори едното крило само колкото да се провре вътре, после се насочи към центъра на помещението.

Нямаше маса - но кръглият капак в центъра на залата беше повече от достатъчен. Дискът се оказа кух и той го вдигна лесно. Отдолу имаше каменно стълбище, виещо се в кула от каменни блокове.

Вмъкна се през отвора и затвори капака над себе си. После продължи спускането си, като се опираше на облата стена, за да облекчи натиска върху болния си глезен.