12 те вятъра

Чан натисна някакъв ключ и през решетката над таблото му се разнесе ядосаният глас на Уиър. В същото време на един малък екран се появи бързо движеща се зелена линия, визуално картираща двата записвани гласа.

Лайл се отпусна назад.

Димната завеса на Айрънуд не можеше да трае вечно. Все някога някой щеше да допусне грешка. Винаги някой допускаше грешка.

13

- Понеже еволюцията се развива случайно - тросна се Дейвид. - Затова. - Преди Айрънуд да успее пак да го прекъсне, той притисна телефона към ухото си и продължи на един дъх: - Тъй че не е възможно милиардите... не, нека са трилиони случайности, довели до еволюцията на човека на Земята, да са се повторили по абсолютно същия начин на друга планета.

Дейвид пое дълбоко дъх и се отпусна в паянтовия канцеларски стол, който беше довлякъл до импровизираното си бюро. Червените тухлени стени на новата му лаборатория бяха покрити със сажди, напуканият бетонен под също не блестеше от чистота. От високия три и половина метра таван висяха стари флуоресцентни лампи, които жужаха и мъждукаха, обливайки всичко в бледозеленикава светлина.

Намираше се на половин час и на цял свят разстояние от луксозното казино на Айрънуд в Атлантик Сити: достатъчно близо, за да е удобно, и достатъчно далече, за да не струва много пари. „Оферти за милиардери - помисли си Дейвид. - Айрънуд или е забогатял, като се е стискал, или пък така е запазил богатството си."

- Тоя аргумент има две слаби места, Дейв - отбеляза Айрънуд.

- Само две ли? - Той се опита да скрие яда си. Постоянните обаждания на Айрънуд му пречеха да работи. Но милиардерът все пак спази думата си и плати за оборудването, което бе поискал.

- Първо, ти предполагаш, че самата биология е сляпа. Но трябва да признаеш, че е възможно тя да се подчинява на закони като всяка друга наука - универсални закони. Искам да кажа, че звездите се образуват там, където се събира достатъчно водород, нали така? И нито мястото, нито времето е от значение. Защо? Защото такива са законите, на които се подчинява водородът. Тогава защо това да не може да се отнася и за живота? Ами ако по силата на биологичните закони само РНК и ДНК могат да носят генетична информация?

Той се смръщи и отдалечи миниатюрния телефон от ухото си. Гласът на Айрънуд изкънтя от говорителя:

- Ами ако само основаващият се на въглерод живот може да има разум?

Дейвид знаеше, че този разговор няма да свърши, докато Айрънуд не пожелае.

- И какво е второто слабо място на аргумента ми?

- Ами просто е възможно Земята да е нещо като извънземна ферма и ние да сме добитъкът в нея.

Добре че не разговаряха по видеовръзка, иначе милиардерът щеше да види, че Дейвид избелва очи.

- Искате да кажете, че са ни посели тук?

- Или че са ни създали с генно инженерство. По дяволите, спокойно може да сме някакъв галактичеси арт проект. Обаче си остава следният факт: ако извънземните наистина са създали живота на тая планета, логично е да са използвали за основа собствената си биология. Което означава, че тяхната ДНК може да се комбинира с нашата - триумфално заключи Айрънуд.

На Дейвид му се прииска да тресне телефона на масата. Само че не можеше да остави това твърдение без отговор.

- Единственият проблем на тая хипотеза е, че няма бсолютно никакви доказателства.

- Искаш да кажеш, че нямаше никакви доказателства, преди ти да ги откриеш.

Дейвид стисна зъби.

- Трябва да се връщам на работа.

- Разбира се. Трябва да разбереш къде и кога са се приземили.

- Ще намерим друго обяснение.

- Браво, говориш като учен. Съмнявай се във всичко, докато не събереш доказателства за хипотезата си.

Дейвид отвори уста и нададе беззвучен вик.

- Ако изобщо съществуват такива доказателства.

- Съществуват. Питай властите - без колебание отвърна Айрънуд. - Залавяй се за работа, Дейв. Дадох ти пари, сега искам резултати.

И после, слава Богу, ефирът утихна.

Дейвид ядосано затвори телефона. Защо някои хора не можеха да проумеят разликата между факти и предположения? И защо самият той не можеше просто да прекъсва такива безсмислени спорове?

Доколкото си спомняше, баща му беше отстъпчив. Майка му - определено. Откъдето и да идваше собственият му инат, също като генетичните му особености, явно не бе от родителите му. Като цяло, те просто приемаха живота такъв, какъвто е. Дейвид си спомняше, че когато баща му загина в автомобилна катастрофа на трийсет и две годишна възраст, майка му не скърби дълго. „Продължаваме нататък", каза му тя. Девет години по-късно, вече на четиринайсет, Дейвид си спомни тези думи, докато гледаше отворения ковчег, в който лежеше трийсет и шест годишната му майка, починала на свой ред от рак.

„Продължаваме нататък." В неговия случай - в приемно семейство, за да намери свобода едва когато постъпи в колежа, една година преди връстниците си. Рано беше разбрал, че всичко умира. Така стояха нещата. Майка му имаше право. „Продължаваме нататък." Той продължи.

Допреди осем месеца, когато установи, че собствената му смърт вече не е абстрактно бъдеще, отдалечено на десетилетия във времето.