12 те вятъра

Лайл работеше в Седми отдел на Бюрото за специални разследвания на ВВС - единственото звено, което не покриваше конкретна територия, а провеждаше операции по целия свят. Служебните задължения на Лайл често го сблъскваха с най-модерната - и най-секретна - техника в областта на отбраната. Репутацията на Айрънуд като фанатик на тема НЛО беше всеизвестна и отначало Лайл основателно не ѝ обърна внимание.

Безброй пъти бе чувал как прочути учени и инженери се оплакват от факта, че няма катастрофирали летящи чинии в секретни хангари, антигравитационни машини и други космически чудеса, които да облекчат работата им. И щом ръководителите на най-модерните изследователски служби в американската армия не знаеха за никакви космически кораби, значи такива не съществуваха. Нещо повече, ако имаше летящи чинии, цивилните власти нямаше да успеят да запазят тази информация в тайна за повече от... хм... десетина секунди, камо ли от 1947-а насам.

Затова според Лайл ексцентричните убеждения на Айрънуд нямаха отношение към това разследване на военновъздушните сили.

Докато не се появи Уиър с неговата нечовешка ДНК.

Никой в БСР, включително Лайл, нямаше представа какво е това.

Полковник Ковински им съобщи, че геномът от компютъра на Уиър е някаква неизвестна досега комбинация от очевидно човешка и не чак толкова очевидно нечовешка ДНК. „Аномалия", така я наричаше полковникът, което за Лайл означаваше, че Ковински не е компетентна или не разполага с възможности да идентифицира произхода ѝ.

Естествено тя се опита да го убеди да даде на нейните служители разрешение да проучат загадъчния геном, но Лайл отказа. Колкото по-малко хора участваха в разследването, толкова по-малка вероятност имаше Айрънуд да научи за него.

След това Ковински му предложи да доведе свои специалисти, които вече имат разрешение за достъп до свръхсекретна информация. И дори заяви, че това можело да се окаже нещо с огромно международно и научно значение. Според нея въоръжените сили щели да са благодарни за интереса и ентусиазма на ВВС. Като че ли такова нещо беше възможно.

Лайл отново отказа.

Той имаше една-единствена цел: да защити Америка.

Това означаваше, че на първо място е Холдън Айрънуд, а всичко останало - на второ. Решение, което щеше да опрости потенциално сложната ситуация.

Или поне така си казваше.

- Колко време тоя път? - попита Лайл.

На лицето на Дел Чан се изписа оправдателно изражение, докато се извръщаше от своята наблюдателна техника. Беше изгубил левия си крак в Ирак и въпреки че армията вече не го искаше, още бръснеше скалпа си като новобранец. Така изглеждаше още по-млад, отколкото беше всъщност, и това го правеше идеално допълнение към екипа. Всички бяха млади. Освен Лайл.

Чан провери записките в дневника си - здраво подвързан бележник с разчертани и номерирани страници.

- Айрънуд се обади на мобилния номер на обекта в двайсет и един и петдесет и седем, сър. Разговаряха в продължение на...

- Час и шест минути - прекъсна го Лайл. „Я да ги видим тия хлапетии как ще го сметнат без калкулатор!"

- Точно така - потвърди Чан. Поне не звучеше изненадан.

Лайл погледна екрана и заразтрива скованото си коляно - поредното нежелано напомняне за положението му на ветеран. Напоследък дъждът не му беше приятел.

На монитора се появи мъгляво и трептящо инфрачервено изображение на Дейвид Уиър в неговата „лаборатория" - едно от най-малките помещения в склада оттатък улицата. Според плановете на сградата, които Роз Марано получи от градския архив, Уиър наемаше сто и два квадратни метра, приблизително колкото малка къща с две спални - очевидно достатъчна площ, за да побере оборудването, необходимо му да търси марсианците на Айрънуд.

За четиринайсетте дни, след като напусна ДНК лабораторията на въоръжените сили, Дейвид Уиър беше получил доставки с компютърна и лабораторна техника на стойност около 130 хиляди долара, платена изцяло от филиал на „Айрънуд Медикал Имиджинг Системс".

През същия период Лайл и неговите хора усърдно бяха следили всеки негов телефонен разговор, есемес и имейл. За тяхно разочарование засега всичко се вписваше в сделката, която Уиър и Айрънуд бяха сключили във вашингтонския хотел: малкият трябваше да търси така наречените нечовешки ДНК секвенции в генетичните банки с данни за милиони хора. Онази среща и онзи първи разговор, както и всички следващи, бяха също толкова странни. Тайни колонии. Конспирации на държавно равнище.

Лайл беше убеден, че това е димна завеса, скриваща нещо по-практично: истинските цели на Айрънуд. Милиардерът сигурно използваше Уиър за отвличане на вниманието - като асистентка на фокусник. Така или иначе, независимо дали се беше замесил съзнателно, или бе неволна пионка, малкият си оставаше съучастник - а съучастниците можеха да се обръщат едни срещу други.

- Включи звука - нареди Лайл. Трябваше да се съсредоточи върху нещо друго, за да не обръща внимание на неудобната обстановка и тясното пространство. Във вана беше горещо и сухо заради електрониката и нямаше място да изпъне измъчващия го крак.