16:50 от Падингтън

— За да разберете, би трябвало да идете в една от новите модерни психиатрични клиники. Само ще ви кажа, че самият Лутър никога не се е чувствал достатъчно годен като човек и силно негодуваше срещу финансовото си положение. Той притежава доход, но няма никакви пълномощия да разполага с капитала. Ако имаше право да лиши от наследство синовете си, вероятно нямаше да ги мрази чак толкова. Безсилието го кара да се чувства унижен.

— Затова ли е толкова доволен от мисълта да надживее всички?

— Навярно. Смятам, че оттук произтича и свидливостта му. Според мен той е успял да спести значителна сума от големия си доход, преди, разбира се, данъците да достигнат сегашните си шеметни стойности.

На инспектор Крадък му хрумна нещо.

— Предполагам, че е оставил спестяванията си на някого със завещание? Това поне би могъл да направи.

— О, да, макар че Бог знае на кого ги е оставил. Може би на Ема, но лично аз се съмнявам. Тя ще получи своя дял от собствеността му. А може и на Алегзандър, на внука си.

— Той го обича, нали?

— Обичаше го. Естествено, той е дете на негова дъщеря, а не на някого от синовете му. Този факт сигурно е бил от значение. А е и доста добре разположен към Брайън Истли — съпруга на Еди. Разбира се, аз не познавам добре Брайън, а и минаха няколко години, откакто не съм виждал никого от семейството. Учуден съм обаче, че след войната той дълго се застоя без някаква определена работа. Притежаваше качествата, необходими във военно време — смелост, жизненост и склонност да остави бъдещето да се погрижи за всичко. Не смятам обаче, че е постигнал стабилност. Вероятно ще се превърне в човек без цел в живота.

— Доколкото имате представа, съществува ли някаква чудатост у някого от младите?

— Седрик е ексцентричен, един от така наречените бунтовници по душа. Не бих казал, че е абсолютно нормален, но пък кой ли е? Харолд е сравнително праволинеен, не бих го нарекъл особено приятен. Коравосърдечен е, а и винаги е нащрек за големия си шанс. У Алфред има нещо от престъпника. Той е грешник, винаги е бил такъв. Веднъж го видях да взема пари от една благотворителна каса, която държаха във вестибюла. Ето, такива неща. О, да, бедният, той е мъртъв и май че не бива да говоря лошо за него.

— Какво ще кажете за… — Крадък се поколеба — Ема Кракънторп?

— Хубаво момиче, тихо, човек никога не знае какво мисли. Има си свои планове и идеи, но ги пази за себе си. Характерът й е по-силен, отколкото можеш да допуснеш, съдейки по външността й.

— Познавахте, предполагам, Едмънд — сина, който е бил убит във Франция?

— Да. Бих казал, че беше най-добър от всички — сърдечно, весело, симпатично момче.

— Дали сте чували, че се е канел да се жени или че се е оженил за французойка малко преди да го убият?

Доктор Морис се намръщи.

— Като че ли си спомням нещо такова, но беше толкова отдавна.

— Почти в началото на войната, нали?

— Да. Е, бих казал, че ако се беше оженил за чужденка, щеше да съжалява, че е останал жив.

— Съществува основание да се вярва, че го е направил — отбеляза Крадък.

С няколко кратки изречения той запозна доктор Морис с последните събития.

— Спомням си, че видях нещо във вестниците за някаква жена, намерена в саркофаг. Значи е било в Ръдърфорд Хол.

— Имаме основание да смятаме, че тази жена е била вдовицата на Едмънд Кракънторп.

— Чакайте, чакайте — това е удивително! Прилича повече на роман, отколкото на действителна случка. Но кой би искал да убие бедната жена и по какъв начин убийството е свързано с отравянето с арсен в семейство Кракънторп?

— По два възможни начина — отвърна Крадък, — но и двата са абсолютно невероятни. Някой навярно е много алчен и иска цялото състояние на Джосая Кракънторп.

— Голям глупак — заяви доктор Морис. — Ще трябва да плаща безумно високи данъци върху дохода от него.

Глава двайсет и първа

— Гъбите са отвратително нещо! — констатира госпожа Кидър.

През последните няколко дни тя бе направила тази забележка поне десетина пъти. Люси не отговори.

— Аз самата никога не ги докосвам — продължи госпожа Кидър. — Прекалено опасни са. Провидението е било милостиво, щом само един е умрял. Всичките можеха да си идат, а и вие също, госпожице. По чудо сте се отървали.

— Не беше от гъбите — отвърна Люси. — На тях им нямаше нищо.

— Не бъдете толкова уверена — настояваше госпожа Кидър. — Гъбите са опасни. Една отровна гъба сред останалите и готово.

Сред тракането на купи и чинии в умивалника, госпожа Кидър продължаваше да говори:

— Странно как нещата се струпват наведнъж. Най-големият син на сестра ми имаше дребна шарка, а нашият Ърни падна и си счупи ръката, съпругът ми пък целият е в циреи. Всичко за една седмица! Не е за вярване, нали? Същото е и тук — нареждаше госпожа Кидър. — Най-напред това отвратително убийство, а сега и мистър Алфред е мъртъв — отровен от гъби. Бих искала да знам кой ще е следващият?

Люси се почувства малко неудобно от факта, че също би искала да знае.