24 изгледа от планината Фуджи на Хокусай

Но моят спасител не се справя толкова добре. Вторият монах го разтърсва и започва да му нанася удари, които трошат кости. Моят съюзник все пак разбира нещо от борба без оръжие, защото заема защитна позиция и блокира много от ударите, а понякога и напада. Но силите им явно са неравни.

Накрая подкосявам един крак и нанасям нов удар в рамото. Нападам още три пъти, докато противникът ми е долу, но той се извърта и пак се изправя. Чувам остър вик отдясно, но не мога да отклоня очи от противника си.

Той напада и този път с внезапен удар улучвам сляпото му око. Извръщам се тъкмо навреме, защото съюзникът ми лежи на земята и вторият монах ми налита.

Или имам късмет, или той е ранен. Улучвам го бързо и мигновено нанасям серия светкавични удари, които го задържат на земята, изкарват го от строя и го отстраняват завинаги.

Тичам при третия мъж и запъхтяна коленича до него. Бях видяла златната му обица, докато се биех с втория монах.

— Борис! — хващам ръката му. — Защо си тук?

— Казах ти… че мога… да си взема няколко дена… за да ти помогна. — От крайчето на устата му се стича кръв. — Намерих те. Снимах… И виждаш… Потрябвах ти.

— Съжалявам — казвам. — Признателна съм ти, но съжалявам. Ти си по-добър човек, отколкото си мислех.

Той стиска ръката ми.

— Казах ти, че те харесвам, Марюшка. Много лошо… че нямахме… повече време…

Навеждам се и го целувам, изцапвам с кръв устата си. Ръката му се отпуска в моята. Никога не съм имала вярна преценка за хората — само постфактум.

И се изправям. Оставям го тук, на мокрия паваж. Нищо не мога да направя за него. Влизам в храма.

Около входа е тъмно, но има много оброчни светлини в задната част. Не виждам никого наоколо. И не мислех, че ще видя. Трябва да са били само двамата монаси, които ме тласкаха към терминала. Отправих се към светлините. Сигурно е тук някъде отзад.

Докато търся, чувам шума на дъжда по покрива. Зад светлините има малки стаички от всяка страна.

Той е тук, в една от тях. И още щом прекрачвам прага, усещам познатото йонизиране, което ми показва, че Кит се подвизава някъде наоколо.

Подпирам тоягата си на стената и се приближавам. Слагам ръка на бръмчащия терминал.

— Кит — казвам. — Дойдох.

Никакъв епигон не изниква пред мен, но усещам присъствието му и той сякаш ми говори, както в онази толкова далечна нощ, когато легнах на дивана и си сложих шлема.

— Знаех, че ще бъдеш тук тази вечер.

— Аз също — отговарям.

— Свърши ли всичките си важни дела?

— Повечето.

— И вече си готова да се съединиш с мен?

— Да.

Отново усещам онова движение, почти сексуално по природа, докато той се влива в мен. След миг ще ме отнесе в царството си.

Татемае е това, което показваш на другите. Хонне е истинското ти намерение. Както предупреждава Мусаши в „Книга за водите“, опитвам се да не издавам своето хонне дори в този момент. Просто протягам свободната си ръка и събарям тоягата си така, че при включени батерии металният й връх пада върху терминала.

— Мери! Какво направи? — Той вече е в мен, когато бръмченето спира.

— Отрязах пътя ти за отстъпление, Кит.

— Защо?

Острието вече е в ръцете ми.

— Това е единственият ни път. Давам ти този джигай, съпруже мой.

— Не!

Усещам, че се опитва да задържи ръката ми, докато издишвам. Но е твърде късно. Острието вече се движи. Усещам го да влиза в гърлото ми, наместено е добре.

— Луда! — крещи той. — Не знаеш какво направи! Не мога да се върна!

— Знам.

Когато се свличам върху терминала, сякаш чувам засилващ се рев зад гърба си. Това е Голямата вълна, дошла най-после за мен. Съжалявам единствено че не направих това на последната спирка — освен ако, разбира се, Хокусай не се опитваше да ми покаже точно това тук, зад малкото прозорче, отвъд мъглата, дъжда и нощта.

24. Планината Фуджи в лятна буря