Àä

Имам чувството, че се намирам на частна аудиенция с рок звезда. Нямах представа, че възхваляваният „гений на генетиката“ ще е толкова харизматичен и пленителен като човек. Всеки път, когато Зобрист ме поглежда, зелените му очи запалват в мен абсолютно неочаквано чувство… дълбокия зов на сексуалното привличане.

С напредването на вечерта групата лека-полека оредява, гостите се оттеглят обратно в реалността. Към полунощ сме сами с Бернар Зобрист.

— Благодаря ви за вечерта — казвам му малко завалено. Питиетата май са ми дошли в повече. — Вие сте изумителен учител.

— Ласкателство? — Зобрист се усмихва и се навежда към мен, краката ни се докосват. — С негова помощ можете да стигнете навсякъде.

Флиртът е определено неуместен, но е снежна нощ в пуст чикагски хотел и имам чувството, че целият свят е спрял.

— Е, какво ще кажете? — продължава Зобрист. — Едно последно питие в стаята ми?

Замръзвам. Давам си сметка, че сигурно приличам на животинче, попаднало под светлините на автомобил.

Очите на Зобрист проблясват топло.

— Нека позная — прошепва той. — Никога не сте били с прочут мъж.

Усещам, че се изчервявам, и се мъча да скрия бурята от емоции — смущение, вълнение, страх.

— Всъщност, честно казано, не ми се е случвало с никакъв мъж — отвръщам.

Зобрист се усмихва и се присламчва по-близо.

— Не зная какво сте чакали, но ви моля да бъда първият ви.

В този момент всички неловки сексуални страхове и скрупули от детството ми изчезват… изпаряват се в снежната нощ.

За първи път в живота си изпитвам копнеж и отхвърлям оковите на страха.

Желая го.

След десет минути сме в стаята му, голи, в прегръдките си. Зобрист не бърза, търпеливите му ръце събуждат в неопитното ми тяло нови, никога неизпитвани усещания.

Изборът е мой. Той не ме принуждава.

В пашкула на прегръдката му имам чувството, че всичко на този свят е наред. Лежа, гледам нощта зад прозореца и зная, че ще последвам този човек навсякъде.

„Фречиардженто“ внезапно започна да забавя скорост и FS-2080 се върна от блажените спомени обратно в депресиращото настояще.

„Бернар… вече те няма“.

Първата им нощ заедно беше първата стъпка от едно невероятно пътуване.

„Аз станах нещо повече от неговата любов. Станах негов ученик“.

— Мостът Либерта — каза Лангдън. — Почти стигнахме.

FS–2080 кимна скръбно. Гледаше водите на Лагуна Венета. Спомняше си как веднъж с Бертран бяха плавали тук… ведра картина, която се разтвори в ужасяващия спомен от предишната седмица.

„Тогава той скочи от кулата Бадия.

Последните очи, които видя, бяха моите“.

67.