Àä

— Ясно е, сър — рече той, — че ако се свържете с FS–2080, трябва Да го направите изключително деликатно.

Очите на Ректора блеснаха гневно и той извади мобилния си телефон.

— Времето за деликатност свърши.

Седнал със спътниците си в купето на скоростния влак, мъжът с вратовръзката с индийски десен и очилата „Плюм Пари“ правеше всичко възможно да не чеше обрива си, който ставаше още по-сериозен. Болката в гърдите му като че ли също се беше усилила.

Когато влакът най-сетне излезе от тунела, мъжът погледна Лангдън, който бавно отвори очи, сякаш се връщаше някъде отдалеч. До него Сиена започна да поглежда към мобилния телефон който беше оставила, докато влакът летеше в тунела и нямаше сигнал.

Сиена като че ли изгаряше от нетърпение да продължи ровенето в интернет, но преди да успее да вземе телефона, той изведнъж завибрира и зазвъня в стакато.

Мъжът с обрива добре познаваше сигнала. Незабавно грабна телефона и погледна светналия екран, като се опитваше да скрие изненадата си.

— Извинете — каза той и стана. — Майка ми не е добре. Трябва да се обадя.

Сиена и Лангдън кимнаха с разбиране. Мъжът излезе от купето и бързо тръгна по коридора към тоалетната.

Заключи вратата и вдигна телефона до ухото си.

— Ало?

Гласът от другата страна беше ужасно мрачен.

— Ректора съм.

65.

Тоалетната на скоростния влак беше голяма колкото тоалетната на пътнически авиолайнер — мястото едва стигаше да се обърнеш. Мъжът с обрива завърши разговора с Ректора и прибра телефона в джоба си.

„Земята се е разместила“ — осъзна той. Целият ландшафт изведнъж се беше преобърнал и му трябваше известно време, за да се овладее.

„Приятелите ми вече са мои врагове“.

Разхлаби пъстрата си вратовръзка и се вторачи в пъпчивото лице в огледалото. Изглеждаше по-зле, отколкото предполагаше. Лицето обаче беше последната му грижа в сравнение с болката в гърдите.

Колебливо разкопча няколко копчета и разтвори ризата си.

Насили се да погледне в огледалото… и заразглежда голите си гърди.

„Исусе!“

Черната област растеше.

Кожата в центъра на гърдите му беше станала синкавочерна. Появилото се нощес петно беше с размерите на топка за голф, но вече бе станало голямо колкото портокал. Мъжът внимателно докосна чувствителната плът и трепна.

Забързано закопча ризата си с надеждата, че ще има сили да извърши онова, което трябваше.

„Следващият час ще е най-важният — помисли си той. — Предстои деликатна серия от маневри“.

Затвори очи и се замисли за онова, което трябваше да се случи. „Приятелите ми вече са мои врагове“ — помисли си отново.