Àä

— Защо не? Стихотворението ни казва първо да коленичим в базиликата „Сан Марко“, след което да следваме ромона на течаща вода. Може би този ромон ще ни отведе до Двореца на дожите. Основите му може да са под водата или нещо такова.

Лангдън беше посещавал неведнъж Двореца на дожите и знаеше, че той е огромен. Представляваше разпълзял се комплекс от сгради и приютяваше в себе си величествен музей, същински лабиринт от най-различни зали, покои и дворове, както и грамаден затвор, заемащ множество постройки.

— Може и да си права — рече Лангдън, — но едно претърсване на двореца слепешком ще отнеме дни. Предлагам да правим точно това, което ни казва стихотворението. Първо да идем до базиликата „Сан Марко“ и да намерим гробницата или статуя на дожа предател, след което да коленичим.

— А после? — попита Сиена.

— А после — въздъхна Лангдън — ни остава само да се молим да чуем ромона на течаща вода… и че той ще ни отведе някъде.

В настъпилата тишина си представи тревожното лице на Елизабет Сински, от халюцинациите си, което го викаше през водата. „Времето изтича. Търси и намери!“ Запита се къде ли е Сински сега… и дали е добре. Войниците в черно несъмнено вече бяха разбрали, че Лангдън и Сиена са им се изплъзнали. „Колко време ни остава, преди да ни открият?“

Отново насочи вниманието си към стихотворението, като се бореше с обхваналото го изтощение. Погледна последния стих и му хрумна нова мисъл. Запита се дали изобщо си струва да я споменава. Лагуна, в която не блестят звездите. Може би това нямаше връзка с търсенето, но той все пак реши да го сподели с останалите.

— Има още нещо, което трябва да спомена.

Сиена вдигна поглед от телефона.

— Трите части на „Божествена комедия“ — каза Лангдън. — „Ад“, „Чистилище“ и „Рай“. И трите завършват с една и съща дума.

Сиена изглеждаше изненадана.

— И коя е тази дума? — попита Ферис.

Лангдън посочи края на преписания текст.

— Същата, с която завършва и това стихотворение — „звезди“. — Взе посмъртната маска на Данте и посочи центъра на спиралния текст.

„Лагуна, в която не блестят звездите“.

— Има и още нещо — продължи Лангдън. — В края на „Ад“ Данте слуша ромона на ручей в една пукнатина и го следва през отвор… който го извежда от ада.

Ферис пребледня.

— Господи!

В същия миг купето се изпълни с оглушителен вой — скоростният влак влезе в тунел в планината.

Лангдън затвори очи в тъмното и се опита да се отпусне. „Зобрист може и да е бил луд — помисли си той, — но определено великолепно е познавал Данте“.

64.