Àä

Вълна на облекчение заля Лорънс Ноултън. „Ректора размисли за видеото на Зобрист“. Ноултън буквално се хвърли към алената флашка и я пъхна в компютъра си, за да покаже съдържанието ѝ на шефа си. Шантавото деветминутно послание на Зобрист преследваше фасилитатора и той изгаряше от желание да сподели товара с някой друг.

„Това вече няма да тежи само на мен“.

Затаи дъх и пусна записа.

Екранът потъмня и каютата се изпълни със звуците на леко плискаща се вода. Камерата се движеше през червеникавата мъгла на пещерата и макар че Ректора не показа видима реакция, Ноултън усети, че е колкото разтревожен, толкова и озадачен.

Камерата спря и се наклони надолу към повърхността на лагуната, гмурна се във водата и се спусна на няколко стъпки дълбочина, разкривайки полирана табела от титан, занитена за дъното.

НА ТОВА МЯСТО И НА ТОЗИ ДЕН

СВЕТЪТ СЕ ПРОМЕНИ ЗАВИНАГИ.

Ректора трепна едва забележимо.

— Утре — прошепна той, загледан в датата. — И знаем ли къде се намира „това място“?

Ноултън поклати глава.

Камерата се завъртя наляво и показа найлонов чувал с жълтеникавокафяв подобен на желатин флуид.

— Какво е това? — Ректора придърпа един стол и седна, вперил поглед в издутия мехур, увиснал под водата като завързан балон.

Възцари се напрегната тишина. Видеозаписът продължи нататък. Скоро екранът потъмня, след което на стената на пещерата се появи странна сянка с подобен на клюн нос и заговори тайнствено.

Аз съм Сянката…

Прогонен в дълбините, аз трябва да говоря на света от земните недра, прокуден в мрачна пещера; където води кървавочервени се събират в лагуна, в която не блестят звездите.

Ала това е моят рай — идеалната утроба за крехкото ми чедо.

Това е Адът.

Ректора вдигна очи.

— Адът ли?

Ноултън сви рамене.

— Казах ви, че е смущаващо.

Ректорът отново се обърна към екрана и загледа напрегнато. Сянката с клюноподобния нос продължи да говори още няколко минути за чуми, за необходимостта човечеството да бъде пречистено, за собствената си славна роля в бъдещето, за битката си срещу невежите души, които се опитват да го спрат, и за малцината верни, които осъзнават, че драстичните действия са единственият начин да се спаси планетата.

За каквото и да беше тази война, Ноултън цяла сутрин се чудеше дали Консорциумът не се сражава на погрешната страна. Гласът продължи:

Създадох шедьовъра на спасението, но въпреки това усилията ми бяха възнаградени не с фанфари и лаврови венци… а със смъртни заплахи.